Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Ей, ей! — прекъсна я Майлс с тон, с какъвто кочияш спира конете, и тя мигновено изпита облекчение — ето, той взема нещата в свои ръце — и очите й се насълзиха. — Изобщо нямаш никаква вина. Откъде си можела да знаеш? Решила си, че майка му най-вероятно е някъде наблизо.

(Значи, той не я мрази, не смята, че е гадна. Напоследък Саманта усещаше определено смирение пред способността на съпруга й да прощава.)

— Не съм особено убедена — промълви несигурно. — Ако го бях заговорила, Майлс…

— Но когато си го срещнала, то изобщо не е било близо до реката.

Но пък беше близо до пътя , рече си Саманта.

През последните три седмици в нея нарастваше желанието да бъде погълната в нещо по-голямо от нея. Очаквала бе ден след ден тази необичайна нужда да стихне ( ето как човек става вярващ , опита се тя с шега да се отърси от тези мисли), а тя в действителност продължаваше да се разраства.

— Майлс — рече, — там, в съвета… сега, когато баща ти… а и след оставката на Парминдер Джаванда… сигурно ще ти се наложи да кооптираш някой и друг нов член, нали? — Терминологията й беше позната от дългогодишно слушане. — В смисъл: не вярвам да искаш след всичко станало да провеждаш нови избори, нали?

— В никакъв случай!

— Така че Колин Уол може да запълни единия вакантен пост — втурна се тя смело напред, — а си мислех, че сега, като имам толкова много свободно време… като качих целия си бизнес онлайн… ще мога да заема другия.

— Ти? — удиви се Майлс.

— Ще ми се да върша нещо полезно — рече Саманта.

Кристъл Уидън — мъртва на шестнайсет, барикадирана в оная мръсна къщичка на „Фоли Роуд“… Саманта не беше близнала вино от две седмици. И изпитваше желание да изслуша аргументите в полза на клиниката за наркомании „Белчапъл“.

На „Хоуп Стрийт“ номер десет телефонът иззвъня. Кей и Гая вече закъсняваха за погребението на Кристъл. Когато Гая чу кой е на отсрещната страна, сладкото й лице се втвърди и тя изведнъж взе да изглежда по-възрастна.

— Гавин е — каза на майка си.

— Аз не съм го търсила! — прошепна й Кей и пое телефона с трепета на ученичка.

— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?

— Тръгнала съм на погребение — отговори Кей, без да откъсва очи от дъщеря си. — На двете деца Уидън. Така че с нищо не мога да се похваля.

— О, боже мой — каза Гавин. — Не знаех, че е днес.

Мярнал бе познатото му фамилно име в „Ярвил енд Дистрикт Газет“ и подтикван от някакъв появил се най-после смътен интерес, си беше купил броя. Мина му през ума, че може и да е минал покрай мястото, където са били тийнейджърите и момченцето, но нямаше спомен да е видял Роби Уидън.

Последните две седмици се бяха оказали особено необичайни за Гавин. Взел бе да усеща все по-силно липсата на Бари. И сам не можеше да разбере какво става с него: вместо да се потопи в нещастие след отказа на Мери, мечтаеше да може да изпие по бира с мъжа, чиято жена бе искал да си присвои… (На отдалечаване тогава от къщата й си беше измърморил под носа: „Така става, като се мъчиш да откраднеш живота на своя най-добър приятел“, и изобщо не беше усетил грешката на езика.)

— Та си мислех — рече, — дали не ти се ще да пийнем по едно по-късно?

Кей насмалко да се изсмее.

— Е, и какво? Би ли ти дузпата тя?

И подаде на Гая слушалката да я остави на място. Излязоха забързани от дома и почти на бегом стигнаха до края на улицата, после прекосиха площада. Но през всичките десет крачки, с които минаха пред витрината на „Медният чайник“, Гая държа майка си за ръка.

Пристигнаха в момента, в който катафалките се показаха от горния край на пътя и влязоха забързано в гробището, а онези, които трябваше да носят ковчезите, се нареждаха на тротоара.

(— Махни се от тоя прозорец — заповяда Колин Уол на сина си.

Но Фатс, комуто отсега нататък се налагаше да живее с мисълта какъв голям страхливец е, се приближи още повече към стъклото с надеждата да докаже, че поне това ще може да понесе…

Ковчезите преминаха пред тях в големите автомобили с черни стъкла: първият беше толкова яркорозов, че дъхът му спря, а вторият беше съвсем мъничък и лъщеше в бяло…

Колин не успя да застане навреме пред Фатс, за да го опази, но все пак затвори завесите. В мрачната позната му всекидневна, в която Фатс беше признал пред родителите си, че именно той е разкрил пред света ужасното заболяване на баща му — където бе признал и всичко останало, което му бе минало през ума, с надеждата да ги убеди, че е луд и болен; където се бе постарал да струпа отгоре си толкова много вина, че да ги предизвика да го пребият или наръгат, и изобщо да извършат всичко онова, което според него заслужаваше — Колин положи кротко длан върху гърба на своя собствен син и го насочи встрани, към окъпаната от слънцето кухня.)