Джоан Роулинг - Вакантен пост

Седмица по-рано, без никакво предупреждение, Теса позвъни на Саймън и Рут Прайс, за да ги уведоми, че Фатс си признал авторството на съобщенията от името на Призрака на Бари Феърбрадър, и да изкаже най-дълбоките си съжаления за нанесените им вреди.

— Добре де, той откъде е знаел, че оня компютър е у нас? — ревна тогава Саймън и се приближи заплашително към Андрю. — Откъде ще знае Фатс Уол, да го еба, че бачкам след работно време в печатницата, а?

Единственото утешение на Андрю бе това, че ако баща му научеше истината, и всичките увещания на Рут нямаше да го спрат да млати Андрю до безсъзнание.

Нито имаше представа Андрю защо Фатс си беше приписал всичките постинги. Сигурно му е проговорило егото — решимостта му той да е мозъкът — най-пагубният, най-жестокият от всички. Или пък си е наумил, че като поема вината и на двама им, постъпва благородно. Но така или иначе, беше причинил на Андрю много по-голяма беля, отколкото можеше да предположи; и от безопасността на таванската си стая, размишляваше чакащият Андрю в преддверието, с тези сговорчиви, цивилизовани родители изобщо не може да си представи, какво значи да живееш с баща като Саймън Прайс.

През отворената кухненска врата Андрю чуваше приглушения разговор на двамата възрастни Уол.

— Време е да тръгваме — казваше Теса. — Той има морално задължение и е длъжен да дойде.

— И така изтърпя достатъчно наказание — отвърна гласът на Гнездото.

— Не го принуждавам да присъства като…

— Нима? — възрази рязко Гнездото. — За бога, Теса, нима смяташ, че на тях ще им е приятно да го видят? Ти върви. Стю ще остане тука с мен.

Минута по-късно Теса се появи от кухнята и затвори плътно вратата след себе си.

— Стю няма да идва, Анди — каза, а той усети, че е бясна. — Много съжалявам.

— Няма проблем — измънка той.

Но всъщност се зарадва. Не можеше да си представи за какво ще могат да си говорят. А така ще може да седне до Гая.

Малко по-надолу по „Чърч Роу“ Саманта Молисън седеше до прозореца на всекидневната с чаша кафе в ръка и гледаше как опечалените минават покрай дома й на път към „Архангел Михаил и Вси Светии“. А като видя и Теса Уол, придружена, както й се стори, от Фатс, буквално ахна.

— Боже мили, и той ли е тръгнал! — рече на висок глас към никого.

Но след това разпозна Андрю, пламна и бързо се отдръпна от стъклото.

Предполагаше се Саманта да работи вече от дома си, поради което лаптопът й лежеше отворен на дивана; но тази сутрин си облече стара черна рокля и продължаваше да се колебае дали да не отиде на погребението на Кристъл и Роби Уидън. Но май й оставаха само още няколко минути да умува.

Никога не бе казала и една добра дума за Кристъл Уидън, така че нямаше ли да е израз на двуличие да се появи на погребението й само защото я е разплакало описанието на смъртта й в „Ярвил енд Дистрикт Газет“ и понеже кръгличкото й лице надничаше нахилено от всички снимки на класа им, които Лекси бе донесла навремето от „Сейнт Томас“?

Саманта остави чашата с кафе, втурна се към телефона и позвъни в службата на Майлс:

— Здравей, бейб.

(Държала го бе в обятията си да ридае от облекчение до болничното легло, върху което Хауърд беше подкачен към разни машини, но все още жив.)

— Как си? — попита го.

— Горе-долу. Много работа от сутринта. Радвам се да те чуя. Ти как си?

(Предната нощ се бяха любили, без тя да си представя, че е с някой друг.)

— Наближава време за погребението — каза Саманта. — Хората вече се събират…

От три седмици потискаше онова, което й идеше да каже — и заради Хауърд в болницата, и защото не искаше да напомня на Майлс за ужасния им скандал, но нямаше вече как да премълчи.

— … Майлс, аз го видях това дете — Роби Уидън. С очите си го видях. — Гласът й беше изпълнен с паника, но и с молба. — Беше на игрището на „Сейнт Томас“, когато минах оттам онази сутрин.

— На игрището ли?

— Сигурно се беше запиляло, докато онези двамата са… но така или иначе, беше съвсем само — каза и пред очите й се появи образът на мърлявото, занемарено дете. И оттогава не беше престанала да се пита дали нямаше да прояви повече загриженост, ако детенцето бе по-чистичко; дали на някакво подсъзнателно ниво не бе сложила погрешен знак на равенство между очевидните признаци на немара и хулиганството, грубостта, жилавостта. — Реших, че е отишло да си поиграе, а с него нямаше никой. Било е само на три и половина годинки, Майлс! Защо не го попитах с кого е?