Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Но те бяха на вечеря у нас в събота. Нощта, преди да почине. Аз готвих. Ами ако…

— Колин, нищо не си сложил в храната… Бога ми, ето че и аз почнах… не бива да го допускам, Колин. Знаеш, че не бива да се набърквам и аз. В момента говориш не ти, а твоето ОКР.

— И все пак не е изключено, Тес. Изведнъж ми мина през ума: ами ако съм сложил нещо…

— Тогава ние защо сме още живи — и ти, и аз, и Мери? Не забравяй, че и аутопсия му правиха, Колин!

— Никой така и не ни съобщи подробностите. И Мери си премълча. Имам чувството, че точно заради това вече не ни говори. Понеже подозира.

— За бога, Колин…

Гласът на Теса премина в притеснен шепот, от който нищо не можеше да разбере. Мобифонът му отново завибрира. Фатс го извади от джоба си. Номерът на Кристъл. Натисна зеления бутон.

— Здрасти — каза Кристъл на фона на някакви детски крясъци. — Искаш ли да се видим?

— Не знам — прозя се Фатс.

Беше се наканил да си ляга.

— Идвам в Пагфърд с рейса. Може да се срещнем някъде.

Снощи бе натиснал Гая Бодън върху парапета зад Черковната зала, но тя по едно време се изсули изпод него и повърна. После пак взе да му чете конско, при което той я заряза и се прибра пеш у дома.

— Не знам — рече.

Чувстваше се крайно изморен и нещастен.

— Хайде бе — занавива го тя.

А откъм кабинета се чу гласът на Колин:

— Ти така казваш. Ами ако не са го уловили? Ако…

— Колин, няма смисъл да навлизаме в тази… не бива да вземаш на сериозно тези свои мисли.

— Как си позволяваш да ми говориш така? Как да не го вземам на сериозно? Щом нося отговорност…

— Хубаво де — каза Фатс на Кристъл. — След двайсе, пред кръчмата на площада.

На Саманта така й се пикаеше, че нямаше как да не излезе по някое време от стаята за гости. В банята така се нагълта със студена вода от чешмата, че взе да й се повдига, взе два парацетамола от шкафчето над умивалника и се завря под душа.

Облече се, без да се погледне в огледалото. През цялото време се ослушваше да прецени по някой шум къде в момента се намира Майлс, но къщата беше абсолютно притихнала. Сигурно е закарал Лекси нанякъде, да я махне от пияната й, похотлива майка — похитителка на малолетни…

(— В един клас беше с Лекси! — изсъска й Майлс, след като останаха сами в спалнята им.

А тя само го изчака да се отмести от вратата, че да я отвори рязко и да хукне към гостната стая.)

Повдигането и огорчението я заливаха на редуващи се вълни. Искаше й се да забрави, да е била изгубила съзнание, но не й излизаше от главата образът на оня младеж, когато му се нахвърли… и все още усещаше притиснатото о нея тяло — слабо, младо…

Ако се беше случило с Викрам Джаванда, все щеше да се измъкне с известно достойнство… Но сега имаше нужда от кафе. Не може да стои в тая баня до безкрай. Но на извръщане към вратата се мерна в огледалото и смелостта насмалко да я зареже. Лицето й бе подпухнало, клепачите — клепнали, а бръчките по лицето й бяха станали още по-дълбоки от притеснението и обезводняването.

Божичко, какво ли си е помислил за мен…

В кухнята завари вече седналия Майлс. Без изобщо да го погледне, се запъти право към шкафа с кафето. Но не успя дори дръжката да хване, когато той я изпревари:

— Тука има малко.

— Благодаря — измърмори и си наля от кафеварката, като избягваше да срещне погледа му.

— Изпратих Лекси у нашите — каза Майлс. — Налага се да си поговорим.

Саманта седна на другия стол.

— Говори — рече му.

— Говори! Само това ли можеш да кажеш?

— Ти каза, че искаш да си поговорим.

— Снощи — подхвана Майлс, — на рождения ден на баща ми, тръгнах да те търся и те заварих да се натискаш с шестнайсетгодишен…

— Е, все пак е на шестнайсет — вметна Саманта. — Извън закрилата на закона. Поне един плюс.

Гледаше я втрещен.

— И ти намираш това за смешно? Ако ти мен ме беше заварила толкова пиян, че да не съзнавам…

— Много добре съзнавах — уточни Саманта.

Категорично отказваше да се прави на Шърли — да покрива всичко с дантелената покривчица на учтивата фикция. Държеше да е откровена, а освен това желаеше да пробие дебелия слой самодоволство, през което вече не можеше да види оня млад мъж, в който навремето се беше влюбила.

— Кое по-точно съзнаваше? — попита Майлс.

Толкова очебийно очакваше от нея смут и разкаяние, че тя насмалко да избухне в смях.

— Осъзнавах, че се целувам с него — каза.

Той не откъсваше очи от нея, а смелостта й постепенно се изпари, тъй като знаеше какво ще последва.