Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Реших да си подам оставката от съвета — каза на Викрам. — Няма никакъв смисъл.

— Но нали ти беше интересно.

Беше, но само докато и Бари участваше. В днешното утро, сред цялата тази тишина и покой, не й беше никак трудно да си представи дребния мъж с рижавата брадичка; тя го превишаваше на ръст с половин глава. Никога не беше изпитвала и грам физическо привличане към него. Но пък какво значи да обичаш в края на краищата? , замисли се Парминдер и видя как лек повей размърда високия жив плет от лейланди около просторната задна градина на семейство Джаванда. За обич ли става дума, когато някой е запълнил огромната празнота в душата ти едва след като си е отишъл?

Но пък обичах да се смея , размишляваше Парминдер. А сега този смях ми липсва.

И тъкмо споменът за смеха отприщи най-сетне сълзите й. Потекоха по носа и закапаха в кафето, където пробиваха бързо заличаващи се малки дупчици от куршуми. Плачеше, понеже вече май нямаше поводи за смях, а и защото предната вечер, на фона на далечното празнично думкане от диското в Черковната зала, Викрам подхвърли:

— Искаш ли идното лято да посетим Амритсар?

Златният храм — висшето светилище на религията, която му беше безразлична. Мигновено усети какво има предвид Викрам. За пръв път в живота си разполагаше със свободно, празно време. Нито един от двама им не можеше да предскаже какво ще е решението на БМС по повод нарушените от нея етични норми спрямо Хауърд Молисън.

— Мандип смята, че се е превърнал в капан за туристи — отряза го с един замах тя.

Кое ме накара да му отговоря по този начин? , чудеше се Парминдер, разревана като никога дотогава в градината над изстиващото в ръката й кафе. За децата ще е полезно да видят Амритсар. А и неговото бе просто израз на загриженост. Защо не казах „да“?

Имаше неясното усещане, че с отхвърлянето на Златния храм е извършила някакво предателство. И през сълзите й се яви лотосовидният купол на светилището, отразен в неподвижна водна повърхност, светъл като пчелен мед на фона на белия мрамор.

— Мамо.

Не беше забелязала кога Сухвиндер прекоси ливадата по джинси и свободно падаща тениска. Парминдер обърса набързо лице и погледна с присвити очи застаналата с гръб към слънцето Сухвиндер.

— Не ща да ходя на работа днес.

А Парминдер реагира мигновено, в същия онзи дух на автоматично противопоставяне, който я бе накарал и с Амритсар да не се съгласи:

— Поела си ангажимент, Сухвиндер.

— Не съм добре.

— Уморена си само. Но нали самата ти си избра тази работа. Сега следва да изпълниш задължението си.

— Ама аз…

— Заминавай на работа — сряза я Парминдер с тон, с какъвто се произнася присъда. — Недей да даваш на Молисънови нов повод да се оплакват.

А след като Сухвиндер се прибра в къщата, Парминдер се почувства виновна. Насмалко да повика обратно дъщеря си, но се ограничи с това, че си взе наум бележка да намери все пак време двете да седнат и да си поговорят, без да се карат.

В ранното утро Кристъл вървеше по „Фоли Роуд“ и ядеше банан — непознати за нея вкус и консистенция, така че не можеше още да реши дали й харесва, или не. Тери и Кристъл никога не бяха купували плодове.

Майката на Ники най-безцеремонно я изгони.

— Имаме много работа, Кристъл. А на вечеря сме канени у бабата на Ники.

И едва в последния момент се беше сетила да даде банана на Кристъл за закуска. Кристъл си тръгна, без дума да каже. То семейството на Ники така и така едва се побираше около кухненската маса.

Силното слънце ни най-малко не подчертаваше хубостите на „Фийлдс“, а напротив — подсилваше наличието на мръсотия и немара: напуканите бетонни стени, закованите прозорци и купищата боклук.

Затова пък на слънце пагфърдският площад добиваше вид на прясно боядисан. Два пъти в годината децата от началното училище минаваха в редичка през центъра на града на път за коледните и великденските богослужения в черквата. (Нито едно не искаше да държи за ръка Кристъл. Фатс беше огласил, че имала въшки. Дали още помни, питаше се тя?) Навсякъде висяха пълни с цветя кошници — петна лилаво, розово и зелено — и при всяко минаване Кристъл си откъсваше по едно венчелистче от кашпите пред „Черният прелат“. И усещаше с пръстите си колко е хладно и хлъзгаво, и колко бързо се омърляше и покафеняваше в шепата й, та обикновено й се налагаше да обърше длан о дъното на топлата дървена пейка в „Архангел Михаил“.