Джоан Роулинг - Вакантен пост

През три къщи от тях Фатс Уол лежеше в стаята си и пушеше, все още в дрехите, с които бе присъствал на рождения ден на Хауърд Молисън. Беше си поставил за цел да не мигне цяла нощ и беше успял. Устата му бе леко претръпнала и пареше от всичките изпушени цигари, но умората му оказваше ефект, обратен на онзи, който очакваше: вече не бе способен да мисли с особена яснота, но нещастието и опасенията му бяха не по-малко изострени от всеки друг път.

Колин Уол се събуди облян в пот от поредния за всичките тези години кошмар. В сънищата си винаги вършеше ужасни неща — онези, от които най-много се плашеше в будно състояние, а този път сънува, че е убил Бари Феърбрадър и че полицията току-що е дошла да му каже, че са го разкрили — изровили са Бари и са намерили отровата, която Колин му е дал.

Впил поглед в познатата сянка на абажура върху тавана, Колин се зачуди как е можело досега да не му мине мисълта, че е възможно именно той да е убил Бари, при което въпросът сам се зададе ребром: А откъде си сигурен, че не си бил ти?

На долния етаж Теса си инжектираше инсулин в корема. По миризмата на тютюн, слязла по стълбите от таванската стая, позна, че Фатс се е прибрал предната нощ. Нямаше представа къде е бил и в колко часа си е дошъл, и това я плашеше. Дотам ли я докараха?

Хауърд Молисън спеше дълбоко и щастливо на двойното си легло. Шарките на завесите го оцветяваха с розови листенца и го предпазваха от внезапно събуждане, но силното му давене и хъркане бяха събудили жена му. Шърли от известно време беше в кухнята, ядеше препечен хляб и пиеше кафе по очила и хавлиен халат. Но споменът за това, как Морийн пееше, хваната ръка за ръка със съпруга й в Черковната зала, я изпълни с такава концентрирана омраза, че я лиши от всякакви сетивни усещания по отношение на храната.

В „Ковачницата“, на няколко километра извън Пагфърд, Гавин Хюс се сапунисваше под горещия душ и се чудеше защо няма куража на другите мъже и как така те вечно успяват да направят правилния избор изсред почти безбройните алтернативи. Нещо у него копнееше за един начин на живот, който бе мяркал, но никога не бе опитвал, но и от който в същото време се боеше. Изборът е нещо опасно: каквото и да избереш, зачеркваш всички останали възможности.

Кей Бодън лежеше будна и изтощена в леглото си на „Хоуп Стрийт“ заслушана в ранната сутрешна тишина на Пагфърд и загледана в Гая, която спеше до нея на спалнята, с блед и изцеден вид на ранната дневна светлина. На пода до Гая имаше кофа, поставена там от Кей, на която се бе наложило в малките часове буквално да пренесе дъщеря си от банята до спалнята, след като цял час я беше държала за косата да не се удави в тоалетната чиния.

— Защо трябваше да идваме тук? — стенеше Гая, давеше се и повръщаше в чинията. — Махни се от мен. Пусни ме. Мразя те, да ти… мразя те.

Кей гледаше спящото й лице и си спомняше за сладкото бебенце, което спеше до нея преди шестнайсет години. Сети се и за сълзите, които Гая проля, когато Кей се раздели със Стив, с когото осем години живяха на семейни начала. Стив редовно ходеше на родителските срещи на Гая и я беше научил да кара колело. Сети се и как си беше въобразявала (сега чак си даваше сметка колко наивна е била мечтата й, като онази на четиригодишната Гая да си има еднорог), че един ден ще се установят заедно с Гавин и тя най-сетне ще осигури на Гая постоянен пастрок плюс красив дом в провинцията. Колко отчаяно бе преследвала този приказен щастлив край, този живот, към който Гая винаги щеше да иска да се върне; понеже заминаването на дъщеря й се носеше към Кей със скоростта на метеорит, а за самата нея загубата на Гая щеше да е катастрофа, която ще разбие целия й свят.

Бръкна под юргана и хвана ръката на Гая. Допирът до топлата плът, на която самата тя неумишлено бе вдъхнала живот, я докара до сълзи, до тих, но буен плач, от който матракът се разтресе.

На най-долния край на „Чърч Роу“ Парминдер Джаванда облече палто върху нощницата и отнесе чашата си с кафе в задната градина. Седна под ледените лъчи на слънцето върху дървената пейка и забеляза, че започва един прекрасен ден, но връзката между очите и сърцето й нещо се губеше. Онова, което тегнеше на гърдите й, превръщаше всичко наоколо в мъртвило.

Самата новина, че Майлс Молисън е спечелил овакантеното от Бари място в общинския съвет, не я изненада, но когато видя стегнатото съобщение на уебсайта, изпита нов изблик на лудостта, която я бе обзела по време на последното заседание — порив да се хвърли в атака, заменен за нула време от потискаща безнадеждност.