Джоан Роулинг - Вакантен пост

Тя отметна косата от челото му и го нарече „сладур“. Образът на Гая, навряла език в устата на Фатс, заплашваше да заличи всичко останало. Надушваше парфюма на Саманта, идващ на талази от горещата й кожа.

— Тая банда са големи лайна — каза и посочи бюста й, но тя май не го чу.

Устните й бяха напукани и топли, циците й бяха огромни и притискаха гръдния му кош; гърбът й бе толкова широк, колкото и неговия…

— К’во правиш ма, д’еба твойта…?

Андрю се бе разплул върху дъската за изцеждане, а някакъв едър мъж с къси посивели коси влачеше Саманта навън от кухнята. Имаше смътното чувство, че е станало нещо лошо, но странната накъсаност на действителността ставаше все по-подчертана и в един момент не му остана нищо друго, освен да залитне през помещението до кофата за боклука и да повръща, повръща, повръща… Чу как Сухвиндер разправяше някому:

— Съжалявам, няма как да влезеш! Чак до вратата е затрупано!

Завърза здраво торбата с повръщаното. Сухвиндер му помогна да изчистят кухнята. Още два пъти му се наложи да повърне, но и двата пъти успя да се добере до тоалетната.

Наближаваше два, когато запотеният, но нахилен Хауърд дойде най-после да им благодари и да им пожелае лека нощ.

— Браво. Чудесна работа свършихте. До утре, значи. Къде изчезна госпожица Бодън, между другото?

Андрю остави Сухвиндер сама да измисли лъжата. Излязъл навън, отключи веригата, с която бе привързал колелото, и го забута в мрака.

Продължителната студена разходка до „Дилтоп Хаус“ му поизбистри главата, но не успя да прогони нито горчивината, нито мъката му.

Не беше ли споменал по някакъв повод на Фатс, че харесва Гая? Сигурно не, но нямаше начин Фатс да не знае. Убеден беше, че Фатс знае… дали те и в момента се чукат?

Скоро ще се махна оттук , рече си Андрю, приведен и треперещ от студ, докато тикаше велосипеда нагоре по хълма. Ебал съм ги…

След което си каза: Май наистина ще трябва да се махна оттук… Наистина ли преди малко се беше натискал с майката на Лекси Молисън? Тоя, дето ги разтърва, не беше ли мъжът й? Ама това наистина ли се беше случило?

Боеше се от Майлс, но не по-малко му се щеше да разкаже за станалото на Фатс, да му види физиономията…

Когато влезе каталясал у дома, чу в тъмното гласа на Саймън откъм кухнята.

— Прибра ли ми велосипеда в гаража?

Седнал бе на кухненската маса и ядеше корнфлейкс. Часът наближаваше два и половина след полунощ.

— Сън не ме лови нещо — каза Саймън.

За разлика от всеки друг път, не беше ядосан. Рут липсваше, та нямаше пред кого да доказва, че е по-голям и по-умен от синовете си. Видя му се изморен и дребен.

— Май ще трябва да се местим в Рединг, Пъпчо. — Нарицателното се бе превърнало почти в галено име.

Андрю все още трепереше леко, а в същото време се чувстваше остарял, потресен и изключително виновен, та изведнъж му се прищя да изкупи някак си вината за онова, което бе сторил на Саймън. Да възстанови равновесието и да привлече Саймън за свой съюзник. Че нали са едно семейство. И заедно ще се местят. Току-виж на новото място им потръгнало повече.

— Искам да ти покажа нещо — каза. — В училище ни научиха. Ела с мен…

И заведе баща си до компютъра.

Мъглявото синьо небе се простираше като купол над Пагфърд и „Фийлдс“. Утринната светлина огряваше стърчащия на площада стар каменен паметник на загиналите във войните и напуканите бетонни фасади по „Фоли Роуд“ и придаваше бледозлатист отблясък на белите стени на „Хилтоп Хаус“. Като се качваше в колата си за поредната дълга смяна в болницата, Рут Прайс погледна към реката Ор, лъснала в далечината като сребърна лента, и си рече колко ужасно несправедливо е, че скоро някой друг ще е собственик на нейната къща и нейния изглед.

На километър и половина оттам, на „Чърч Роу“, Саманта Молисън все още спеше дълбоко в стаята за гости. Вратата не можеше да се заключва, но тя я барикадира с фотьойл и чак тогава рухна полуоблечена върху леглото. Сънят й се нарушаваше от зараждащото се цепещо главоболие, та промушилият се през цепката в завесите слънчев лъч прогаряше като лазер ъгълчето на едното й око. Примлясна с пресъхнала уста и потръпна леко в дебрите на този тревожен сън, в който сънищата й бяха изпълнени с чувството за вина и бяха едни такива, особени.

Долу, сред чистите, блеснали повърхности в кухнята, Майлс седеше с изправен гръбнак, съвсем сам, с недокосната чаша чай пред себе си, втренчен в хладилника и попадащ наново в спомена си на пияната своя жена, вкопчила се в прегръдките на шестнайсетгодишен ученик.