Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Дай да… — измърмори и без да я чака, изпълзя изпод храстите, изправи се и се заотупва.

На стотина метра от тях възрастна двойка бе приседнала до нечий гроб. Искаше му се да се махне моментално от всички очи фантоми, които може да са го видели или да не са го видели как чука Кристъл Уидън; но в същото време процесът по откриването на необходимата му автобусна спирка и вземането на автобуса до Пагфърд му се струваше непоносимо труден. Най-добре щеше да му е да се телепортира мигновено в таванската си стая.

Кристъл се бе изсулила иззад него. Опъваше надолу тениската си и гледаше затревената земя в нозете си.

— Еба си майката — измърмори.

— К’во има? — попита Фатс. — Давай да тръгваме.

— Тоя е на гос’ин Феърбрадър — каза тя, без да помръдне.

— Кое?

А тя посочи могилата пръст пред тях — все още без надгробен камък, но отрупана със свежи цветя.

— Глей — рече му и приклекна да му сочи прикачените към целофана картички: — Ето тука пише „Феърбрадър“. — Разпознаваше лесно името благодарение на купищата изпращани от училището писма, молещи майка й да й разреши да пътува с минибуса. — „На Бари“ — разчете внимателно. — А на тая тука пише „На тати“ — произнесе бавно думите — „от…“, — но се предаде пред имената на Ниъх и Шевон.

— Е, та? — не разбираше Фатс; но истината е, че от новината тръпки го побиха.

Току пред тях на метър-два лежеше плетеният ковчег, а в него — късото тяло и веселото лице на най-добрия приятел на Гнездото, гостувал тъй често у тях, което сега гниеше в пръстта. Призрака на Бари Феърбрадър… краката му се разтрепериха. Стори му се като някакво възмездие.

— Тръгвай — рече, но Кристъл не помръдна. — К’во има?

— Нали гребях в отбора му, не знаеш ли? — озъби се Кристъл.

— А, да.

Фатс пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон и бавно се измъкваше заднешком.

А Кристъл не откъсваше поглед от могилата. Обгърнала се бе с две ръце и се чувстваше празна, тъжна и омърсена. Не трябваше да го правят точно там, толкова близо до господин Феърбрадър. Стана й студено. За разлика от Фатс си нямаше яке.

— Тръгвай — повика я отново Фатс.

Излезе подире му от гробището, но не си размениха нито дума. Кристъл си мислеше за господин Феърбрадър. Той винаги й викаше „Крис“ — никой друг не я беше наричал така. Харесваше й да й вика Крис. И умееше да се шегува. Идеше й да се разплаче.

А Фатс си мислеше как ще развие случката в смешен разказ за Андрю: как се напушил, как накофражил Кристъл и как после го обзела параноята и имал чувството, че някой ги наблюдава, а като излазили навън, насмалко да се спънат в гроба на стария Бари Феърбрадър. Но все още не му беше смешно — поне засега.

— … Излетя, крещейки, от тука, наричаше я факистанска кучка… а сега от вестника настояват за коментар, понеже тя… — чу Парминдер гласа на рецепционистката, леко по-силен от шепот, на минаване покрай открехнатата врата на залата за служебни съвещания. С лека и бърза стъпка Парминдер я отвори и откри приведените плътно глави на една от рецепционистките и медицинската сестра на частната клиника. Двете подскочиха и рязко се извърнаха.

— Доктор Джаван…

— Карен, ти нали си наясно със смисъла на декларацията за поверителност, която подписа при постъпването си?

Рецепционистката беше слисана:

— Ама аз… аз изобщо… Лорен вече… бях тръгнала да ви дам тази бележка. Обадиха се от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Починала е госпожа Уидън, а една от внучките й казала…

— А това за мен ли е? — попита ледено Парминдер и посочи пациентския картон в ръката на Карен.

— О… да — обърка се напълно Карен. — Той искаше да го прегледа, доктор Крофърд, обаче…

— Върви на мястото си на рецепцията — грабна Парминдер картона и, бясна, се отправи към чакалнята. Но като стигна дотам и се изправи пред пациентите, осъзна, че не знае кого да повика, та се наложи да хвърли поглед на папката в ръката си.

— Господин… господин Молисън.

Хауърд се надигна ухилен и тръгна към нея с познатата й полюляваща се походка. Неприязънта се надигна като жлъчен сок в гърлото на Парминдер. Извъртя се и се упъти към кабинета си с Хауърд по петите й.