Джоан Роулинг - Вакантен пост

А Фатс се мъчеше да си представи как би се чувствал, ако го накълцат със строшена бутилка — как острото стъкло срязва нежната плът на лицето; прогарящото усещане на прекъснатите нерви и парещия въздух по разцепената кожа; топлата мокрота на бликащата кръв. Усети гъдел по свръхчувствителната кожа около устата си, като че отсега бе пострадала.

— Той, Дейн, още ли носи ножка? — попита.

— Откъде знаеш, че изобщо има ножка? — озъби се Кристъл.

— Видях го да заплашва с нея Кевин Купър.

— Да бе — отстъпи Кристъл. — Ама и тоя Купър е едно леке…

— Пълно — каза Фатс.

— Дейн го носи само заради братята Риордън — рече Кристъл.

Фатс харесваше невъзмутимия й тон и това, че приема необходимостта от нож заради наличната стара вражда и вероятността от насилие. Тъкмо в това се състои суровата реалност на живота; точно тези неща имат в действителност значение… а малко преди Арф да се появи у тях одеве, Гнездото врънкаше Теса да му даде акъл на каква хартия да отпечата предизборната си листовка — жълта или бяла…

— К’во ще кажеш за онова място? — предложи след време Фатс.

Вдясно от тях минаваше дълъг каменен зид, през чиито отворени порти се мяркаха зеленина и камъни.

— Хубаво — съгласи се Кристъл.

Беше влизала преди в гробищата — веднъж с Ники и Лиан; седнаха тогава на един гроб и си поделиха два кена с бира, малко притеснени от поведението си, а накрая някаква лелка им се развика и взе да ги обижда. На излизане Лиан я замери с един от празните кенове.

Но още по широката асфалтирана алея между гробовете Фатс реши, че е прекалено открито — надгробните камъни не осигуряваха почти никакво прикритие. После видя живия плет от кисел трън покрай далечния зид. Прекоси гробището по диагонал, а по петите го следваше Кристъл с пъхнати в джобовете ръце: проправяха си път между посипаните с дребни камъчета правоъгълници и напуканите надгробни камъни с нечетливи надписи. Гробището бе широко, просторно и добре поддържано. По някое време стигнаха до по-новите гробове със силно полирани черни мраморни плочи и позлатени надписи, по които се виждаха свежи цветя за наскоро починалите.

— Ти спи, а пък ние отиваме хей там, отсреща — каза Фатс при вида на тъмната пролука между бодливите разцъфтели в жълто храсти и гробищния зид.

Пролазиха на четири крака под тъмната сянка и седнаха върху пръстта, опрели гърбове в студения зид. Стройните редици на надгробните камъни се губеха в далечината между стеблата на храстите, но нямаше следа от жива душа. Фатс сви умело блънта с надеждата, че Кристъл го наблюдава и се впечатлява.

Тя обаче се беше загледала под свода от лъскави тъмни листа и си мислеше за Ан-Мари, която (според леля й Черил) била ходила на свиждане на Баба Кат в четвъртък. Ех, що не избяга от училище, че и тя да е там по същото време — щяха най-после да се запознаят. Колко пъти си беше фантазирала как ще срещне Ан-Мари и ще й каже: „Аз съм сестра ти“. В тези нейни фантазии Ан-Мари винаги посрещаше новината с огромна радост, след това двете се срещаха редовно и в крайна сметка Ан-Мари предлагаше на Кристъл да се пренесе при нея. А въображаемата Ан-Мари имаше чист и подреден дом като на Баба Кат, но много по-модерен. Напоследък Кристъл бе прибавила към фантазиите си и едно сладко розово бебенце в обшито с дантели кошче.

— Вземай — каза Фатс и подаде козчето на Кристъл.

Тя опъна, задържа за няколко секунди дима в дробовете си, а когато канабисът започна да упражнява вълшебството си, тя се размечта и чертите й омекнаха.

— Ти имаш ли изобщо братя и сестри? — попита го.

— Нямам — отговори Фатс и провери в джоба си да не е изгубил някъде презервативите.

Приятно замаяна, Кристъл му върна козчето. Фатс опъна яко и пусна няколко кръгчета.

— Осиновен съм — каза след известно време.

Кристъл се облещи:

— Осиновен ли каза?

С така притъпени и смекчени сетива не беше никак трудно да се довериш някому — всичко ставаше много по-лесно.

— И сестра ми е осиновена — рече Кристъл, учудена от съвпадението и щастлива, че й се удава възможност да говори за Ан-Мари.

— Ъхъ. Нищо чудно и аз да произхождам от семейство като твоето — каза Фатс.

Но Кристъл изобщо не го слушаше; избиваше я на приказки:

— Аз пък си имам по-голяма сестра и по-голям брат, Лиъм, но са ни ги отнели, преди да се родя.

— Защо? — попита Фатс.

Вниманието му изведнъж се заостри.