Джеймс Патерсън - Безизходица

— Отвори я.

Тя я отвори. Вътре проблесна аметист, висящ на верижка от бяло злато. Скъпоценният камък на нейната зодия.

— Но… — заекна тя. — Това е… Как можем да…

— Ти ми кажи — прошепнах на ухото й, докато поставях верижката на врата й. — Вече нищо не знам.

На лицето на Мери Катрин се изписа тъга, когато очите й се отклониха от искрящото бижу към мен.

— Ще поговорим, но след като изветрее цялото онова шампанско, което си изпил, Майк — каза ми тя и понечи да си тръгне.

Опитах се да я сграбча за ръката, но тя беше непреклонна. „За втори път тази вечер се провалям“, помислих си. Истински рекорд дори за некадърник като мен…

— Вижте ме! — извика Шеймъс от дневната.

Взех чинийката си с тортата, когато зазвуча някаква електрическа китара. Сега пък какво?

Шеймъс се бе изправил пред телевизора. В ръцете му се мъдреше пластмасовата китара от играта на децата Guitar Hero .

Очите му бяха затворени и той прехапа долната си устна, докато виеше в ритъма на „Добре дошъл в джунглата“. Не знам кое бе по-шумно: импровизацията му в стила на Слаш, шумните кискания на децата или моят смях.

— Е, знаете ли какво? — попитах, като се отпуснах доволно върху дивана насред моите малчугани, заемайки място на първия ред. — Май клоунът най-после се появи на купона.

Две седмици по-късно още не бях приключил с докладите за детективския отдел по случая Муни. За нещастие, бях задължен да се заема с документацията веднага след разпускането на екипа за спешно реагиране.

Последната и най-смущаваща подробност от случая продължаваше да ме озадачава, и то най-често от първите страници на вестниците, всяка поредна сутрин. Какво, по дяволите, се бе случило с Дан Хейстингс, отвлечения студент от Колумбийския университет?

Тъкмо бях приключил с четвъртия досаден доклад за поредния инцидент тази сутрин, когато Каръл Флеминг почука на вратата на кабинета ми. В ръката си държеше единственото, което можеше да внесе оживление в полицейското управление на Полис Плаза Едно — истинска китайска храна от разположения в съседство квартал Чайнатаун.

Обядвахме в нейния кабинет, много по-просторен от моя. Навън, зад прозореца, голямото жълто слънце ярко огряваше шумния и претоварен трафик по Бруклинския мост.

По навик огледах внимателно дали сред боклука под моста в Ист Ривър не плуват тела на мъртъвци, без да преставам да действам с китайските пръчици. Винаги бях вярвал, че има полза от обяда на работното място.

Когато се заехме с курабийките, шефката ми взе оставения на бюрото зад нея днешен брой на „Ню Йорк Поуст“.

— Видя ли последните статии? — попита ме.

— Ще се опитам да отгатна. Сигурно пишат: „Познатият на всички лентяй Майк Бенет си остава прекалено тъп, та още не може да намери изчезналия студент от Бръшляновата лига“?

— Този път не ти си в центъра на вниманието, а първата жертва на Муни — Джейкъб Дънинг. Баща му основал благотворителна фондация на името на сина си.

Поклатих глава озадачено.

— Брей. Точно както искаше Муни — заключих, докато продължавах да дъвча. — Точно на това се е надявал, когато е пръснал мозъка на горкото хлапе.

— Не знам, Майк. Не е ли по-добре това, отколкото алтернативата? — каза тя. — Ти какво би направил с всичките тези пари?

— Не знам — изрекох след кратък размисъл. Взех една салфетка и избърсах от бузата си портокаловия сос. — За мой късмет, никога не съм имал такъв проблем. Но ще ти кажа нещо. По-скоро щях да ги изгоря, отколкото да направя точно това, което убиецът на детето ми е искал от мен.

— Знаеш ли, Майк, че понякога ставаш ужасно безсърдечен? — отбеляза Каръл. В следващия миг телефонът й зазвъня. Тя се усмихна и кимна, като посегна към слушалката. — Но аз харесвам това качество в един полицай… Да не се шегувате, мамка му! — внезапно се развика тя по телефона. — Добре, добре. Веднага ще изпратя някого.

Изглеждаше шокирана, когато остави апаратчето.

— Провървя ти. Пътните полицаи са открили Дан Хейстингс край кабините за плащане на магистрална такса в южната част на Ню Джърси. И веднага го отвели в дома му, по-точно на яхтата на баща му.

След половин час посетих Гордън Хейстингс на яхтата му „Тийкъп Темпест“. Шотландският медиен магнат изглеждаше лъскав като видра в европейския си двуреден костюм. Сега само смътно ми напомняше на заспалия любител на текилата, какъвто го помнех от първата ни среща.

Може да ме наречете заядлив, но взирайки се в него, не можех да забравя пиянството му, грубостта му, глупостта му, както и опитите му да си го изкара на мен и да ме натопи за несвършена работа. Най-лошо от всичко беше, че вестникът на Гордън Хейстингс — „Ню Йорк Мирър“ — оглавяваше кампанията, обвиняваща нюйоркската полиция, че не се е справила достойно с предизвикателствата. Тази атака започна три дни след като ликвидирахме Муни.