Джеймс Патерсън - Безизходица

— Мери Бет е добре, Майк. Засега. Но я очаква един важен изпит. Последният , би могло да се каже. Всичко е в нейните ръце. Ще ти позвъня в същата секунда, в която оценката й бъде оформена.

— Почакай за минута. Не искаш ли пари?

— Всички пари на тази земя не могат да попречат на Мери Бет да се срещне със съдбата си, Майк.

Какво, по дяволите, означаваше това? Имаше ли въобще смисъл? Някъде оттам се чу пронизващ звук. Определено беше изщракване. Изтръпнах. Той току-що бе заредил автоматичния си пистолет.

— Моли се за нея, Майк. Сега само това й остава.

Мери Бет Хаас заби здраво зъби в дебелата марля, с която бе запушена устата й, докато с мъка се надигна, за да приседне.

Беше натикана в нещо като метална кутия, черна като смола, с нисък капак, студени и мръсни стени и само една врата. Ръцете й бяха плътно притиснати около тялото с усмирителна риза.

Вече няколко часа беше в този метален кафез. Отначало бе ужасена, после — разгневена. А сега бе само тъжна, безкрайно, неутешимо, безнадеждно тъжна.

Докато седеше в притискащия я мрак, събитията от следобеда се преповтаряха в съзнанието й като кошмарна поредица.

Знаеше, че наистина не й е позволено да напуска кампуса, за да потренира в гимнастическия салон на Източна осемдесет и седма улица. Но тъй като бе капитан на отбора по волейбол, който се бореше да спечели щатския шампионат на Ню Йорк, учителите и треньорът й често се правеха, че не я забелязват, когато се измъкваше сутрин от училището, ако имаше свободен час.

Тъкмо преминаваше през един от онези наподобяващи пещери тунели под скелето на някакъв строеж на улицата, от другата страна на гимнастическия салон, когато един мъж, застанал до отворената врата на микробус, я попита:

— Ти ли си Мери Бет?

Момичето се сети за мъчителното вцепеняване, щом се извърна по посоката на гласа. Сякаш цялото й тяло се скова моментално, когато полетя напред, напълно беззащитна. Някаква силна миризма на лекарство, отделяна от течността, изпълни носа и устата й, след което повече нищо не помнеше…

Събуди се в усмирителната риза, с ужасно главоболие. Кога се бе случило това? Преди седем часа? Или преди осем? Осем часа на мрак и тишина. Осем часа да бъде мъчена с глад, жажда и мръсотия, без да може дори да отиде до тоалетната. Беше като корабокрушенец. Сред море от мрак, без никаква надежда за спасение.

Отначало мъката й бе ужасно остра, но сега се поукроти, гаснеща като свещица. Замисли се за приятелите си, за учителите си. За майка си. „За всички ми е мъчно“, повтаряше си тя. И съжаляваше, че постъпи така глупаво. Съжаляваше за цялата бъркотия.

Не знаеше колко още време бе изтекло, когато чу щракането от надигащия се стоманен капак.

О, Господи! Някой идваше… Мъжът, който я бе отвлякъл.

Прониза я непоносим пристъп на животински страх. Паниката я сграбчи в ледената си прегръдка и тя се смрази. Сега ще я докосне, нали? Нали затова я беше отвлякъл… Ще я нарани. Ще я изнасили. Ще я убие.

Заскимтя отчаяно. По-добре просто да я погребе жива. Не искаше да се гърчи в болки.

После успя да се отърси от самосъжалението. И изведнъж се изпълни с решителност. Няма да му се остави. Ще хапе, ще пищи и ще рита. Тази мисъл малко я поуспокои. Искаше да живее… Внезапно се увери, че можеше да се съпротивлява. И от това някак й стана по-добре.

Чу се шум от приближаваща се кола. Отново се разнесе тракане от спускането на метална врата. После двигателят замлъкна и се чу само отваряне на някаква врата, което за миг й вдъхна нова сила да се поразмърда. Ала единственото, което й оставаше, бе да захапе по-здраво превръзката през устата си. И това бе всичко.

„Искам да живея — повтори си тя. — Моля те, Господи, само ми дай шанс да оживея.“

Металното стържене в ключалката отекна съвсем близо до ухото на Мери Бет. Капакът на стоманената кутия изскърца при отварянето.

Дори и на тази мъждукаща светлина тя разбра, че това беше той. Позна го по костюма му. По сивата коса и очилата му. Изглеждаше интелигентен, като любезен лекар или популярен учител. Как могат хората да са толкова зли?, зачуди се тя.

Ръцете, особено китките й, бяха силни заради волейбола. Той ще трябва да я отвърже, за да й се нахвърли, нали? При първата удобна възможност ще му строши очилата, ще се опита да натъпче счупените стъкла в очите му.

Мъжът я вдигна за ремъците на гърба й. Чак тогава тя видя, че е била затворена в голяма кутия за промишлени инструменти. Намираха се в някакъв огромен, но мрачен склад. Зад микробуса се виждаха колони и цистерни за бензин. Можеше ли да го изрита и да подпали пожар? В най-добрия случай като изход към белия свят, отвъд стените, оставаше само прозорецът, намиращ се високо над стоманената врата. Светът се намираше отвъд него.