Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ето защо от многото възможни варианти за преработка и допълнение на романа под идеологическия натиск над автора през 1952 година, под натиска на критиката и читателите Димов избра тоя, който последователно спазваше принципа на контраста и полярното противопоставяне, заложен в първия вариант. Във втората редакция той просто доведе до възможната крайна граница същия принцип, като разработи до съответния пропорционален обем линията на Лила—Павел, която трябваше да се превърне в добродетелен сюжетен антипод на порочната линия Борис—Ирина. Друг, отделен въпрос е доколко самият Димов е съзнавал скритата ирония, заложена в основите на собствения му художествен принцип, как и доколко съзнателно е търсил това парадоксално „огледално“ противопоставяне, което в крайния си резултат довежда до обратното също. По-вероятно е грандиозната шега тук да е резултат на неумолимата художествена логика на всяко значително произведение, която естествено довежда до пародия и карикатура дори собствените си съчинени, нагласени, книжни построения…

Сега остава да кажем нещо за някои от героите и стилистиката на „Тютюн“.

За Борис Морев вече неведнъж и по разни поводи говорихме. При него творческото въображение на Димов е завладяно от възможностите, които новият тютюнев бизнес е открил за главоломна кариера, за настаняването на безродни и безотговорни, несвързани с никакви морални скрупули субекти на върха на икономическата власт в страната, все неща, подсказани му от реалната история на тогавашни тютюневи бизнесмени. В обичайния си прозаичен маниер за Димов не е трудно да демонизира тази фигура, да направи от нея могъщ пират, господар след Бога, отчужден и отчуждаващ се от всичко човешко, неспособен да остане верен дори на единствената си любов, впрегнал и любовта си в своя бизнес, стигнал до самото дъно на моралното падение. Той не е обвързан с нищо — във война с братята си, с баща си, с конкурентите, няма семейство, роден град, продава родината си с лекота, както и Ирина на чужденците. Около него е пустиня. Борис е зряло създание на творческото въображение на Димов с неговия болезнен интерес към катастрофичните характери, към безродните и безскрупулните, познати още от „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, творческо продължение и приземяване на образи като Хиршфогел и Отец Ередия. Той е ницшеанец, без да е чел Ницше, бестия, преизпълнен от воля за власт, отвъд доброто и злото. Един наш критик с основание се питаше — всъщност човек ли е Борис Морев? На тоя въпрос трябва да се отговори положително. Още по-точно така — доколкото са човеци и хора мономаните на една страст като героите на Балзак, маниаците на едно влечение, доколкото в някои човешки характери се кондензира извънмерна енергия, те излъчват невероятно привличане, което вкарва в орбитата им дори родени за светлина образи като Ирина. При това Димов съзнава своята слабост, някъде безпомощност в психологията и своята сила в типологията. Борис е образ-идея, еднолинейно изсечен, монолитен, без психологически детайли, той не е част от общност, подробност от голяма фреска, а мотор на действието. Той живее благодарение на остротата и напрежението на жизнените ситуации, които създава, на лъвските скокове от една ситуация в друга, на бруталността и енергията си. От гледна точка на човешките психологически мотиви в поведението му той ни изправя пред Нищото. Но в света на „Никотиана“ той е Всичко!

По-особен е случаят с изграждането образа на Ирина, най-зрялото постижение на художника Димов в един изначален негов интерес към тоя тип фатални жени, „жени с минало“, самки, които бъркат мъжките карти в покера на живота. Ирина безспорно е посестрима на Елена Петрашева от „Поручик Бенц“, на Фани Хорн от „Осъдени души“. Но колко повече зрялост, художествена внушителност, житейска правда, колко многоцветни жизнени краски са добавили животът и опитът, за да се получи тоя нов и толкова убедителен образ в нашата нова романистика! Ирина е продължение на оня тип жени, от които са Елена и Хорн, от типа „осъдени души“, жертва на своята страст. И тя извървява своя предопределен път от невинно момиче до куртизанка и продажна жена. Но заедно с това тя е вече свързана с историята, нейната собствена история е предопределена не от фаталните черти на характера, а от голямата история на едно време. Отпаднала е обичайната за Димов сатанинска гримировка, демонична маска на тоя тип жени. Ирина е станала човешки убедителна, художествено многозначна и привлекателна. Нейната трагедия ни завладява, тя не е само лична, тя става жертва на другите, на цяла обществена система, тя попада в една безизходица, която смътно усещаме като съдба на доброто и красивото в тоя свят. Едва при Ирина ние забелязваме, че Димов сякаш против волята си се освобождава от постоянната аналитична хладност при анализа на тоя тип жени, появяват се меки и топли тонове в рисунъка. При Ирина Димов е сякаш като древния съдия, който трябвало да осъди Фрина, но тя смъкнала наметалото си и той разбрал, че красотата е по-силна от закона, неподвластна на неговата санкция.