Сега няколко най-характерни момента от биографията на автора и неговия роман, крайно важни и необходими за осветлението на съдбата им в историята и настоящето на нашата литература.
Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 година и е един от тези български писатели, за които родното място — Ловеч — вече няма значение. Още с раждането той е оразличен от традиционните наши писатели, за които сякаш всичко започва и свършва с родното място. Роден в Ловеч, израснал в Дупница, той като че е предопределен да разказва за безродните, безпочвените, пришълците, маргиналните и случайно издигналите се, отчуждените един от друг. Димов е единственият син на Веса Харизанова, близка родственица на Яне Сандански и Иван Харизанов, една екзалтирана провинциалистка, живееща повече в света на романите, отколкото на действителността. Бащата на Димов загива в най-катастрофалната за България Междусъюзническа война през 1913 г. и той израства като сирак, издържан от втория си баща, сякаш отново да почувства студенината, враждебността на света, безприютността и самотата, пълното нарушаване на хармонията в човешките отношения. Погледнато откъм тази страна, за нас ще стане ясен изпълненият с напрежение и враждебност свят на романиста Димов, където дори и братята са съперници, не се обичат, всички са чужди на всички, далечни и непонятни.
В разгара на войната, през 1943 година, прекосявайки разорена и димяща от бомбардировките Европа, Димитър Димов отива на специализация за една година в Испания и това се оказва от особено, в някои отношения решаващо, значение за неговия беден на външни събития, но богат на интелектуални преживявания дух. И без това той е лелеел една детска и юношеска мечта — да отиде в Южна Америка, в пампасите, и затова е почнал да следва ветеринарна медицина. В неговия вътрешен свят винаги е преобладавал острият вкус към екзотичното, южното, изключителното, към полярните и гибелни страсти, към смъртта и разрухата. Димов сякаш не е дете на нашия умерен юг, а на студения и непристъпен север. Необикновена е неговата любов към спиритуалните блаженства, към изгарящите без остатък страсти, към необикновените приключения, към всичко болезнено и катастрофично. Тъкмо пребиваването в Испания го сродява с испанската култура, с онези игри и мистерии на смъртта, за които ни говори Лорка. Това оставя своите следи не само в забележителния му роман из испанската гражданска война „Осъдени души“, но и в „Тютюн“.
През трагичната и повратна за България 1944 г. Димов се завръща у нас и оттук насетне неговият живот и неговата биография са тъй тясно преплетени с биографията на романа „Тютюн“, че не може да се разказва за едното, без да се споменава за другото.
След смъртта на Димитър Димов в неговите архиви беше открит ненаименуван и недовършен откъс от роман, който някои изследователи не без основания виждат като „първи вариант“ на „Тютюн“. Този откъс е писан очевидно преди „Осъдени души“ (1945), той е връстник на решителните събития за страната през 1944 година. В него виждаме Димов в процес на подготовка към една по-голяма тема, в процес на избистряне на един по-грандиозен и свързан с българската действителност замисъл. Тук откриваме вече размишления върху съдбата на бъдещите герои на този роман. Така например бащата на героинята Адриана, една изтънчена и необикновена — както винаги у Димов — дегенератка, се чуди: „Откъде е дошло това разкапване у нея?“ Въпросът на бащата прелива в авторската реч: „Дали покварата й не се коренеше в кръвта на прадедите, които отначало бяха търгували с гайтани, след това лихварствали, а после основали предачни и тъкачни фабрики… Не, в нея имаше нещо ново, придобито, поквара, която липсваше на прадедите й.“ С други думи, започнало е търсенето на историята на едно заболяване. Друг е въпросът, че постепенно, под могъщите сияния на събитията, на пожарите от войната и революциите, не без влиянието и на установяващата се нова официална идеология, центърът на тежестта, акцентите в проблема за израждането се изместват от биологията и психологията към социологията, към социалните и политическите причини. Важното е, че тук тонът и проблемът на романиста Димов са съзвучни с най-големите романисти на века, на Голсуърти, на Томас Ман, на Вале Инклан, на тяхната неизменна проблематика, свързана с израждането, с жизнения и културния декаданс, довел до тоталитарните идеологии и общества.
Със сигурност може да се каже, че след „Осъдени души“ Димов усилено е работел върху новия роман, и през следващата година в „Литературен фронт“ се появява откъс със заглавие „Тютюневият склад“ (28 септември 1946 г.). От публикацията личи, че по това време се е оформил основният сюжет, че образът на Борис Морев е владеел въображението на автора и очевидно следващите пет-шест години са били години на напрегната работа върху романа. Към средата на 1951 година „Тютюн“ е бил готов и предаден в издателството, а към края на същата година — в ръцете на читателите. Мога да свидетелствам, че светкавична мълва за изключително четиво обиколи тогава читающата публика, някой нарочно го представяше за пикантно, което правеше извънредно впечатление, особено на фона на изпосталялата, монотонна, скучна проза на това време. Във всеки случай поне сред читателите успехът на романа беше грамаден, фантастичен.
Читать дальше