Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Може би се лъжа, но ми се струва, че днешните читатели и новата критика с по-голяма увереност и леснина ще намерят отговора на всички тия мъчителни въпроси, които „Тютюн“ породи и поражда. Дори мисля, че най-после и техните въпроси, и техните отговори ще бъдат по-зрели, житейски и интелектуално по-мъдри. В дните на кардинално разместване на социалните и човешките пластове, които днес отново преживяваме, можем по-отчетливо да усетим атмосферата и духа на обратното разместване и разбъркване на пластовете около и след девети септември 1944 година, когато се е замислял и писал „Тютюн“. Не се иска кой знае какво въображение, за да си представим потреса на чувствителни и склонни към преувеличения мислители и художници като Димов, когато виждат на всяка крачка довчерашните господари на живота, богаташи, хайлайфни лъвове и лъвици, изнежени дъщери и синове, разглезени съпруги и т.н. стъпкани от историята, смъкнати в праха и калта, безпомощни и обеднели. При това техният живот и съдба са решени не тук, не в България, не по линията на естественото биологическо или социално израждане или прераждане, а отвън, от могъщите течения на историята, която някъде отдалеч и независимо от нас диктува, разгръща борба на сили, които са ни неподвластни и ни най-малко не зависят от нас, носят тъмен и заплашителен лик и смисъл. Хазайка на Димов в Пловдив, където се намира по това време, е Марена Колушева, прототип на Ирина, довчерашна светска лъвица, жена на богат търговец и индустриалец, станала заводска лекарка, за да издържа семейството си. Само ако можете да си представите тесните стаички, мизерни в сравнение с довчерашния разкош, в който се разказва една от историитена семейството, някой детайл от преобръщането, от съдбата на тия хора, ще почувствате духа, в който е заченат и роден „Тютюн“, а заедно с това и новосъбуденият дух на монументалната проза, на изкуството на романа. И ще разберем онова, което Димов за собствено учудване казва в едно писмо: „… боя се, че развитието на фабулата и характерите в «Тютюн» СЕ РАЗРАСТВА ТВЪРДЕ МНОГО И СТАНА НЯКАК ФАНТАСТИЧНО“ (подчертаното от мен).

Свидетелите на днешното разместване на социалните и човешките пластове, същите, които се наместваха като че за хилядолетие преди близо половин век, могат, струва ми се, да разберат най-добре, че илюзиите на историята или още по-точно историческите илюзии са питателната среда на монументалното изкуство на романа. Някога Балзак кръсти един от романите си „Изгубени илюзии“ и това бяха илюзиите на Френската революция. Загубени, намерени, възвърнати илюзии, това са варианти на заглавия, на серии романи на всички народи, където се разказва за едно и също — за магистралните им преживелици по техния път в историята. И силата, и слабостта на „Тютюн“ трябва да се търсят в необикновения потрес на Димов как историята изведнъж е разсякла гордиевите възли на живота, всички проклети, довчера неразрешими въпроси на човека! При това той се е поддал на илюзията, че това разсичане, тая развръзка, тая катастрофа са окончателни и безвъзвратни, присъдата е последна и необжалвана. В края на краищата той е син на своето време. Неговото оправдание пред вечността и съвестта е, че ако не беше такъв, какъвто беше, нямаше да има и „Тютюн“.

Някога нарекох „Тютюн“ интелектуално продължение на Народния съд. Не виждам основания да се отказвам от това определение. Целият въпрос е как се разбира то. Възможно ли е изобщо да не се асоциира с оня „народен съд“, в който имаше и толкова произволи, и толкова отмъстителност, и толкова много национален нихилизъм. Ставаше дума всъщност за „народен съд“ и присъда във висш смисъл над онези, които след ужасите на гражданската война от 1923 не намериха друг път освен на новото ожесточение, не намериха път за национално помирение, не търсиха упорито път за окончателното ни утвърждаване на позицията на неутралитета в сблъсъка на големите сили, които щяха да решат съдбата ни. Ставаше дума за безумствата и безотговорността на управляващите, които пак ни подготвиха най-нещастна участ. Ставаше дума за народен съд над отровения свят на „Никотиана“, над тая демонична лудница. Димов повярва, нещо повече, той свидетелства за моралната санкция, която събитията носеха. Същевременно той се поддаде на илюзията на историята, илюзията на големите превратни събития в живота на народите, че тяхната присъда е окончателна, не подлежи на обжалване, единствено възможна и справедлива.