Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Тук непреднамерено, допълнително се създаде крайно интригуваща ситуация. Ха сега да видим какво ще каже критиката! Какво ще кажат официалните инстанции и идеолози! Всичко в „Тютюн“ беше против правилата за изкуство, които те прокламираха. Очакваше се сблъсък, драматична колизия, катастрофа, всеки чувстваше, че те са неизбежни. Въпросът беше как ще се развият събитията.

Нещата се развиха неочаквано бързо. Всичко започна с обсъждането на романа в секцията на белетристите при Съюза на българските писатели на 8 февруари 1952 година, продължило три дни. Пантелей Зарев и Емил Петров изнасят основните доклади, изказват се 23 души. В обсъждането преобладава пълното отрицание на романа, но има и одобрение, и резервирано приемане. Протоколът от дискусията си остава и до днес важен документ за общественото и литературното мислене на това време, свидетелство за нашия идеологически и литературен живот през периода, който наричаме „култ към личността“. Накрая Димитър Димов се защитава от критиките, рязко и доста самоуверено отговаря на всички бележки. Освен писателското самочувствие, самоувереността на Димов в тия трудни и мрачни времена, когато при идеологически обвинения се чакаше само разоръжаваща самокритика, роля е играло и едно друго обстоятелство. Той е носел в джоба си поздравително писмо от върховния авторитет и жрец на онова време, от самия Вълко Червенков, с висока оценка за романа. Предполагам, че само вродена деликатност му е попречила да го прочете. Тогава изцяло щеше да се повтори ситуацията с обсъждането на романа „Буря“ на Иля Еренбург в редакцията на „Правда“. При това обсъждане, където Еренбург чува чудовищни квалификации за себе си и романа си, той се държи необикновено спокойно, дори насмешливо. Когато накрая взема думата, казва, че е получил извънредно много читателски писма със съвършено противоположни оценки и ще им прочете само едно. И той прочита писма от Сталин с одобрителна оценка за романа. Повторила се класическата няма сцена от финала на безсмъртната комедия на Гогол „Ревизор“. Лично аз не изключвам тоя случай да е подсказал поведението на Вълко Червенков. И той навярно е съжалявал, че Димов не е последвал примера на Еренбург.

Обсъждането на романа слага началото на вестникарска кампания в типичния за онова време стил. На 6 март „Литературен фронт“ публикува доклада на Зарев под заглавие „За пълна победа над антиреалистичните влияния“. Още в следващия брой обаче личи, че е настъпила суматохата. Редакцията на вестника се е оказала неинформирана за височайшите мнения и съображения по тоя роман. Тук е публикувана статията на Никола Фурнаджиев със също характерното за тия времена заглавие „Една вредна критика за романа «Тютюн»“. Объркването в редакцията, която винаги държеше да е рупор на най-правилните мнения на височайшето ръководство, личи от бележката към статията на Фурнаджиев: „Редакцията не споделя мнението на П. Зарев за романа «Тютюн»… Груба грешка е поместването на статията без изрична бележка в този смисъл.“ Не е трудно да се досети човек защо такава бележка липсва в предишния брой — в редакцията просто още не са знаели за присъдата на Вълко Червенков.

Тъй или иначе, безпощадният механизъм на „пролетарската диктатура“ в литературата е вече задействан. Три дни след паническата бележка на литературния вестник, на 16 март в боя се включва тежката артилерия на командния партиен печат. Във в. „Работническо дело“ се появява знаменитата статия със заплашително заглавие „За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици“. Тук „Тютюн“ без уговорки е наречен „гордост на нашата литература“, „радостна победа на автора и на българската литература“. Целият смазващ удар на партийната мисъл е стоварен върху критиката и критиците — „не по разума си усърдни и претенциозни“.

Днес, четиридесет години след случилото се, може спокойно да се каже, че в тоя нерицарски двубой и двете страни загубиха, претърпяха поражение. Ако не звучи преувеличено, бих казал катастрофа. Новата самоуверена критика, която си беше поставила задача из основи да преобрази националната литература, катастрофира още при първата си среща с първото голямо явление в нея. Това трябваше да се очаква, след като знаем мъртвите, безжизнени схеми и постулати на социалистическия класицизъм (ще е по-точно така да се каже, а не реализъм), който тази критика изповядваше. По ирония на съдбата това поражение на мъртвородената естетика беше нанесено от роман, който в най-горния си първи пласт поддържаше идеята за моралната справедливост на историческата развръзка. Освен трагично платно за гибелта на цял един свят този роман беше и плах опит да се проникне в света на неговите гробокопачи. И ако тая критика не беше освен всичко друго и тъпа, тя можеше да се опита да подхване и развие удобните й мотиви.