Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

От друга страна, най-тежкият удар срещу догматизма и схематизма, срещу тъпата самоувереност на тая критика дойде отвътре. Не от някакви си буржоазни или вражи станове, а от самото партийно ръководство, от нейния идол, от партийния печат, при това на общия им скудоумен език. Едни схеми и елементарни литературни представи бяха противопоставени на други схеми и елементарни литературни представи. Това беше най-болното, най-абсурдното, ужасното в ситуацията за тогавашната усърдна критика.

От друга страна, понесеният към върховете на литературната класика роман, олигавен от официозната риторика, загуби не по-малко. За критиката, за свободните интерпретации, за обществената мисъл, чрез които живее и функционира всяко литературно произведение, той стана безинтересен, нещо като препариран експонат от музей, свещена крава на неидентифицирана религия. Някакво музейно мълчание твърдо се установи около романа в продължение на десетилетия, сякаш колкото привлекателен беше той за читателите и публиката, толкова неинтересен ставаше за литературната мисъл. Имаше само един опит да се наруши табуто и това беше статията на Емил Манов пак в „Литфронт“ година след катастрофата „За някои недостатъци на «Тютюн»“. Но това беше просто рефлекс на инат, на литературно инатчийство — е да, вие утвърдихте романа, но аз въпреки това не съм съгласен, заявявам своеволие, не мисля като вас. Може да се каже — това беше повече демонстрация на смелост, отколкото самата смелост. Защото в тая статия всичко е пак на читателско равнище — приемам или не приемам романа. Тук няма нови аргументи за отхвърлянето му от приведените в дискусията. Забелязал съм дори, че и до днес има читатели и интелектуалци, които са силно резервирани към романа тъкмо от чувство за вътрешна съпротива, с оглед начина, по който той беше наложен в нашата литература.

Критиката взе своя реванш за случая „Тютюн“ по най-неочакван, бих казал, зловреден начин. Тя — и отрицаващата, и утвърждаващата — почти в един глас твърдеше, че романът има нужда от преработка, че в него са преувеличени мястото и ролята на буржоазния свят, а не е отделено подобаващо място на борците за нов свят, на комунистите и работническата класа. И това единодушие, което се подхвана и от модните тогава читателски обсъждания, наложиха на Димитър Димов да преработи своя роман, да включи във втората редакция допълнително още около 250 машинописни страници, да развие цяла втора, паралелна на линията Борис—Ирина сюжетна линия Павел—Лила. В края на краищата да развали произведението. Само допреди няколко години издателствата не даваха и дума да се издума за показване пред новата читателска публика първата, всъщност може да се каже, автентична редакция, макар че в някои страни превеждаха „Тютюн“ в неговото първо издание.

Сега нека се спрем на някои особености на сюжета и композицията на романа „Тютюн“.

Зърното, от което пониква огромната конструкция на „Тютюн“, очевидно трябва да се търси в намерението на автора да пресъздаде историята на три поколения тютюнотърговци у нас, среда, сравнително добре позната му покрай втория му баща, известен тютюнев експерт. За тези си намерения Димов е разказвал на своя приятел от Испания, българския дипломат и преводач на „Дон Кихот“ Тодор Нейков. Първоначалните намерения са били да се започне от турско време, с поколението, близко до възрожденските традиции, до моралните максими на българския еснаф, поколение, което носи старинното благолепие, достойнство, порядъчност на отминалите времена. След това да се надникне във фазата на паразитиране върху натрупаното от предците, за да се стигне до най-важното — интензивната деградация, благодарение на която тъкмо тази просперираща среда става притегателен център за пройдохи и парвенюта, които ще внесат безскрупулна енергия сред гаснещите родове. Очевидно под влиянието на главоломните събития, на неочакваните исторически развръзки, а с течение на времето и на марксическите теории за историческия процес, които Димов прегръща като неофит, този замисъл се стеснява откъм исторически обхват, а разширява и задълбочава откъм философско-моралистична страна.

Димов се отказва от дългата предистория, за да навлезе стремително в най-новата история, да започне направо от двадесетте години на века и да побърза да концентрира вниманието си на последното поколение, на финала на трагедията, като само намекне предисторията. Това е наложило освобождаването на постройката на романа от всичко описателно-историческо, от елементите на традиционния семеен роман и е прехвърлило акцентите върху морално-философската проблематика на българския живот и на човешката история изобщо. От тази гледна точка епизодичните роли на фигури като татко Пиер, бащата на Мария, и самата тя, които осигуряват кариерата на случайния пройдоха Борис Морев в тоя свят, имат изключителна структуроопределяща роля и смисъл в произведението. Бих казал дори, че те са натоварени със значение и смисъл, които едва понасят в рамките на сюжета. В него им е определена тежест, която надхвърля отделеното им внимание. Татко Пиер, отчасти и Барутчиев, трябва да поемат цялата ненаписана, имплицитно загатната предистория на романа, да съберат в тесните рамки, които са им определени, и достолепието на старите търговци, и рентиерските навици, и бонвиванството, и старинното достойнство, и безгрижното пилеене на натрупаното, и порядъчното водене на играта, и историческата недалновидност и безотговорност.