Димитър Димов - Поручик Бенц

Димитър Димов е автор на три романа — „Поручик Бенц“ (1938), „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951). В архивите на писателя са намерени ръкописите на два други незавършени романа — единият без заглавие, писан някъде в годините между „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“; другият — „Ахилесова пета“ — е започнат в началото на 60-те години и остава незавършен поради ненадейната смърт на автора през 1966 г. Но романът на Димитър Димов остава „Тютюн“, това е произведението на неговия живот, тук се изявява цялата мощ на неговия ум и талант, тук намират своя завършен вид всички ония мотиви, идеи, образи, кои го цял живот са занимавали мисълта му.

За първите негови произведения можем да кажем, че са написани от един интересен, културен и своеобразен майстор с интелектуални виждания за света, с философско-драматично отношение към човека и човешката съдба, надарен с психологическа проникновеност и пластична дарба. За „Осъдени души“ дори бихме могли да кажем, че е написан виртуозно, че представлява нещо ново в традициите на българския роман, обогатява неговите изразни средства, приближава го до една философско-аналитична проза (един критик го нарича „роман-метафора“1), преодолявайки в някои отношения образно-описателната традиция в нашата проза. Но с „Тютюн“ той достигна върховете на българската художествена литература.

И не можем да кажем, че „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ не са самостоятелни произведения със свое място не само в творческия път на автора, но и в развитието на нашата проза. Но като

1 Борис Делчев, „Срещи и разговори с Дим. Димов“, „Литературна мисъл“, 1971 , кн. 4.

сравним с „Тютюн“, виждаме, че те са един подготвителен етап .за неговото произведение, по-низши негови варианти, нещо като ескизи за голямото платно. Всичко у тях ни води към големия роман, всичко се събира у него като във фокус. По същия начин неговите пиеси, макар и писани вече на друга тема, представляват отломъци от голямото произведение, вариации на по-стари мотиви. Виждаме, че целият му дух и въображение са изчерпани с „Тютюн“.

„Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ са етапи в неговото развитие, станции по пътя му към върха. За всички, които са следели неговото развитие, е било ясно, че той няма да спре дотук. С „Тютюн“ той се изказва напълно, целият. Тук той отрази една национална трагедия. По свой начин осмисли един етап от историята на нашия народ. Със замаха на художника и философска дълбочина изобрази залеза на една класа. По своя морален патос „Тютюн“ надминава всичко писано от Димитър Димов. Никой дотогава не е изобразявал с такива ярки краски моралния упадък на българската буржоазия и още дълго време ние ще мислим за разложението на тая класа чрез образите, които Димитър Димов ни завеща.

За живота на Димитър Димов могат да се кажат малко и не-много интересни неща. Това е живот на типичен интелектуалец. Биографията на неговата мисъл е по-интересна от външната му биография, в която няма никакви приключения, никакви изключителни ситуации; конфликтите на неговата мисъл носят повече драматизъм, отколкото жизнения му път. За него можем да научим повече неща от романите му, отколкото от биографията му. Той завършва ветеринарна медицина, после постъпва на научна работа, става доцент, професор, написва три романа и всеки от тях му носи все по-голяма известност, завършва живота си като един от най-популярните писатели на България, учен и общественик. Но ако с няколко изречения можем да изчерпим най-важните моменти на жизнения му път, за вътрешния му живот, за живота на духа му ще трябва да пишем много.

Може би най-интересният епизод от неговата биография е близо едногодишният му престой в Испания през 1943 г. Но това е само жалка компенсация на неговата мечта да замине за Южна Америка. От юноша той мечтае за пътешествия из тия далечни страни, за приключения и авантюри, за слънцето на Юга и опасния живот из пампасите на Аржентина. Затова и научава испански език. В университета най-напред постъпва в Юридическия факултет, но след един семестър се прехвърля ветеринарна медицина, тъй като ветеринарната медицина е подходящ занаят за Аржентина, където животновъдството е силно развито. Намерението му е било съвсем сериозно!

Ако вземем това само като юношеска екзалтация, незряло увлечение, нямаше да можем да си обясним неговия вечен копнеж по екзотиката. Още в първия си роман, писан на двайсет и няколко годишна възраст, той взема за герой един чужденец. Малкият му жизнен опит не му позволява да опише средата, която познава, пък и тънките, сложни, почти болезнени и необикновени преживявания, за които иска да разкаже, не могат да се припишат на никой обикновен човек, с каквито ни сблъсква ежедневието. Тук трябва нещо изключително, чуждо, необикновено.