Димитър Димов - Поручик Бенц

Чти закон времен спокойный; Знай течения лун и лет, Знай, как движится подстройной, Их гармониею свет. От тук тая хармония и пълноводие на Толстоевата епопея, това пълнокръвие и изобилие на живот, сякаш е създадена не от човешка ръка, а от самата природа.

Идеята на 9 септември, марксическата концепция за историческото развитие на обществото стават основа и за художествената постройка на романа „Тютюн“. Идеите на марксизма стават ония мощни връзки, които свързват наново в едно цяло разпадащия се на части свят. Без тях той не можеше да събере в една стройна система, каквато е „Тютюн“, безбройните късчета на отделните човешки съдби, не можеше да нарисува върху едно платно, върху една картина историята на една голяма народна преживелица, не можеше да изгради грамадната постройка на своето произведение. Без тях той щеше да се развие към фрагмента, към етюда, към отделното, частното, единичното, което, колкото и интересно, необикновено, талантливо писано, не може да ни даде цялостната картина на историческия процес. Без тия идеи великолепно описаният свят на „Никотиана“ се превръща в един кошмар, в една лудост, в една демонична игра. Какво става с живота на човека, накъде го

1 Разбира се, Отечествената война от 1812 г. беше за руския народ един велик акт на национално единство, на героизъм и национално самосъзнание. Погледната от тая страна епопеята от 1812 г. придобива нов смисъл и величие. Но тук говорехме за гледището и философията на руската аристокрация, която имаше основание по свой начин да тълкува историческите движения на времето.

До къде тласкат невидимите сили, които го владеят, до какво опират неговите стремежи, цели, амбиции? Животът на Ирина, на Борис Морев, на фон Гайер е едно непрекъснато вледеняване, бавно умиране, вкостеняване на душата. Чужди на всичко — на рода си, на класата си, на народа си, на целия свят( — те стават чужди и на себе си. Те започват да се раздвояват, да не се познават, да оглеждат учудено сами себе си. Те се устремяват към нещо, а достигат до нищо. Тяхното съществование става абсурдно. Въобще животът на човека започва да изглежда абсурден и невероятен, самото човешко общество — абсурдно, един безсмислен водовъртеж, едно колело на Иксион, един бесен затворен кръг на амбиции, страсти, желания, страхове, погнуси, стремежи, отвращения, възторзи, злоби, един бесен кръг, който се върти безкрайно. Всички човешки стремежи се превръщат в Сизифов камък, влачен със зверски усилия към върха, откъдето отново се сгромолясва… Но щом в развитието на обществото съществува закон, който можем да разберем, тогава и животът на човека, неговата участ вече виждаме в нова светлина. Тогава всичко си идва на своето място. Ако не всичко — главните неща. Сякаш от хаоса, от небулозата се ражда Лапласовият свят на реда и хармоничното движение. Намерен е център, ос на мирозданието. Започва кристализацията на ценностите. Отделният човек намира място в една система, в една наново изградена структура на битието, неговите цели добиват смисъл. Спира разпадането на човешката душа и морал, на света, в който живеем. Спира безсмисленото и жестоко въртене на Иксионовото колело; неизмеримите ужаси на нашето битие престават да бъдат Сизифов камък, а само страшни препятствия по пътя ни напред. Пред нас се очертават границите на доброто и злото.

Нека не бъда неправилно разбран. „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ са също хуманистични произведения, и в тях съществува добро и зло, истина и лъжа, стремеж към живота и отвращение към смъртта и разпадането. Но при тях контрастите, колкото и рязко очертани, не почиват на сигурна основа, някъде смътно се преливат; „грехът“ и „добродетелта“ странно се преплитат и там някъде, в някакви коварни дълбини, под няколко пласта наслоения от представи, оценки, предразсъдъци, условности, морални догми, започват ехидно да се плъзгат, да разменят местата си, да стават двусмислени, несигурни и смътни. Малко още трябваше, за да се разклатят устойчиви стойности на хуманистичната култура, нравственият възглед да отстъпи пред естетическия, да се смесят истината и лъжата, да изчезне фундаментът под доброто и злото, да възтържествува философията на отчаянието и песимизма.

Разбира се, тук работата не е до квалификации, защото никакви епитети не могат да омаловажат грамадното дело на Димитър Димов в нашата литература. Въпросът е да се анализира явлението, а не да се квалифицира, да му се намери теоретичният еквивалент. Затова можем да кажем, че 9 септември прекъсна тоя идеен процес при Димитър Димов и постави категорично пред него въпроса за историческото добро и историческото зло, без които той, романистът на една епоха в нашата история, не можеше да мине. Това вече му създава устойчивост и сигурност, недвусмисленост в оценката на историята и оттам — на отделната човешка съдба. Той, както казах, построява произведението си върху тая схема. „Тютюн“ е изграден върху тая антитеза — и в главното, и в частите. Това е въобще склонност на Димитър Димов като романист, белетристичен прийом, който откриваме и в първите му два романа — да противопоставя черното на бялото, светлината на мрака, „греха“ на „светостта“. Но в „Тютюн“ тия противоположности добиват определен исторически смисъл. Две класи, два морала, две философии. От едната страна — експлоататори, от другата — експлоатирани; от едната страна — крайна форма на нравствената деградация, от другата — крайна форма на нравственото извисяване — саможертвата; от едната страна — разпадането, гибелта, от другата — животът, раждането, движението напред; от едната страна — студеното чудовище „Никотиана“, като символ на отровата, гниенето на душите, разрухата и мрака, от другата — партията като олицетворение на най-светлите човешки стремежи, висше единение на човешките души в името на възвишени идеали. Това противопоставяне започва от най-абстрактните неща, от философията и морала в исторически аспект и продължава във всички подробности на романа, в съдбите на героите, в техните стремежи и амбиции: Борис Морев и Павел Морев, Макс Ешкенази и Което, Ирина и Лила, Шишко и Лихтенфелд — докато се стигне до вътрешната структура на отделните образи, където героите започват да се противопоставят сами на себе си: ранната Ирина, мечтателната гимназистка — на покварената светска жена, самоубийцата Ирина, младият романтичен безумец Борис — на жалкия търговец Борис Морев, който се пазари с брат си за кожата си, и т. н. Сякаш целият свят е разделен с една черта на две борещи се половини, на две антиподни, противоположни части. Но именно тая огнена черта, която разцепва живота надве, създава и равновесието, целостта, единството на света. Без това разграничение, без тоя закон за борба и антагонизъм на две начала всичко би потънало в някакво безумие.