Димитър Димов: Поручик Бенц

Но тук трябва да направя едно уточнение. Ние нямаме по-голям пример за роман в нашата литература от „Под игото“, затова често трябва да се обръщаме към него за сравнение. Базовият епичен мир е цялостен и хармоничен не само в общото, в абстрактната скеля; той е пълен и завършен — от простото усещане за уют и равновесие сред предметите и природата на патриархалния свят до морала, идеологията и философията на тоя свят. При Вазов постройката не се предшествува от разпадане. Димитър Димовият свят е само идеологически, абстрактно цялостен и ненащърбен. Той има само идейни рамки, конструкция, той е само абстрактно-философски хармоничен, но в тия рамки като в грамадни, системно подредени аквариуми продължават да плуват дълбокоморски чудовища, безобразни хищници на съмнението, раздвоението, дисхармонията. Те не са убити или опитомени, а само затворени, откъдето с ярост поглеждат към стените на своите клетки. И той никога няма да престане да страда от тая липса на съзвучие и равновесие. Той много добре съзнава тая липса, недостатъчност, нащърбеност и непълнота в цялостното си светоусещане и в последния си незавършен роман „Ахилесова пета“ отново се връща към тоя въпрос. Дори ако можем да съдим по заглавието („Ахилесова пета“ тук за него са несъзвучията и дисхармоннята, които животът поражда в душата на комуниста) и по завършената част, романът е посветен точно на тоя проблем: „Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят. Погледнете мраморното лице на Милоската Венера!… Откъде идва това спокойствие, тази ведрина, тази недостижима външна и вътрешна красота на образа на човека в нея?… Аз бих казал без колебание: от съзвучието между външния и вътрешния свят на нейния създател. Как? … Нима ваятелят не е виждал около себе си жестокостта и ужасите на робовладелческия свят и не е бил потресен като човек и художник от тях?… Виждал ги е, разбира се, но те не са докарвали у него нравствени кризи, защото му са се стрували напълно естествени. В душата му не е имало никакви тежки конфликти. Той се е отдал на съзвучието и е създал прекрасния, но малко студен образ на античния човек.“ И по-нататък: „Докато комунистическата идея е безсмъртното в душите ни, тази Ахилесова пета е белег за смъртното и тленното у нас, което ни свързва с останалите хора, което ни позволява да ги разбираме и убеждаваме, да се лутаме, да страдаме и да умираме като тях.“ Докато комунистическата идея му дава историческата увереност и оптимизъм, идейната схема за световното равновесие, вътре в клетките на тая схема продължават да живеят дисхармонията и неравновесието на нашата катастрофична епоха.

Мислейки върху сюжета на „Тютюн“, ние откриваме, че в края на краищата това е романът на Ирина и Борис. В историята на цялата световна литература това е най-често срещаният сюжет-. Историята на една любов. И ако трагедията на Ромео и Жулиета, на всички ромеовци и жулиети по света, най-често се състои в това, че външните обстоятелства не позволяват да се осъществи тяхната любов, тук всичко е обратно. Любовта на Ирина и Борис преминава през различни препятствия, но в края на краищата те получават всичко, към което са се стремили, те имат богатство, власт, мощ, между тях не остава никаква пречка. Но точно тогава се разбира, че между тях лежи някакво страхотно празно пространство, някакви ледени пустини, които не могат да преодолеят. Между тях стои някакъв студен призрак на отчуждението и самотата. Те сами откриват, че между тях винаги е стояла „Никотиана“.

В романа „Тютюн“ „Никотиана“ се издига като един многозначителен символ. Ако разгадаем тоя символ, ако разкрием многобройните му значения, ние ще разберем много от смисъла на романа.

В някои отношения „Никотиана“ е централна ос на романа, един център, около който се движат всички съдби. Тя държи нишките на всички съществования, тя дърпа конците на всички марионетки, тя е мълчаливият режисьор на всички драми. Всичко става в името на „Никотиана“: заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер; заради нея се изцеждат последните сили от гладните работници; заради нея става стачката, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис, след като е продал интересите на народа си на германците; заради нея Ирина пропилява живота си, превръща се в разменна монета в ръцете на Борис. В архитектониката на романа „Никотиана“ заема централно място, нейната идея споява всички сводове и арки, всички колонади и архитектурни решения. Тя е мълчалива и безучастна, с някаква божествена жестокост приема всички жертви в своето подножие. Тя се храни с кръв и човешки съществования. В своето мълчание „Никотиана“ сякаш ни намеква, че тя е съдбата.