Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Павел съзна, че имаше. Тя се намираше пред прага на неврастенията и с последни сили стоеше на поста си. А после щеше да рухне изведнъж тихо, безславно, незабелязано, като неизвестен партизан, умрял в планината от студ или глад. И тогава дори другарите от отряда й щяха да я забравят. Поемата на нейния живот бе героична, но тиха и скръбна.

Той я погледна внимателно пак и рече:

— Знаеш ли какво е решила да прави партията с тебе?

— Какво?

— Да те използува в чужбина.

— Все ми е едно. — Тя не изпита никакво вълнение, но след това помисли малко и добави: — Бих предпочела да работя по линията на профсъюзите.

— Не!… — каза той. — Ти си умна и твърда, а партията има нужда от такива хора в чужбина… Моята препоръка ще бъде също такава… Но преди това ти трябва да починеш… Лявата половина на лицето ти не е в ред.

— Да, мускулите играят… Дребна работа.

— Не е дребна работа… Ужасът беше твърде голям, а умът и тялото ти го усещаха двойно. Имаше много причини за това.

— Да — рече тя, като почувствува досада от разговора. По шосето се зададе дълга колона от немски пленници.

— Виж!… — каза тя. — Пленени фрицове.

Той се усмихна и я погледна изпитателно.

— Не те ли обзема желание да изпразниш един пълнител в тях?

— Не!… — каза тя. — Странното е, че не. Но ако не бях влязла в отряда, може би щях да изпитам такова желание… Страданието изостря борбата и движи света напред, като създава бунта на масите. Но едновременно с това то прави хората по-човечни… И това е откритие на евреин.

Павел я погледна критично. Нейният ум си оставаше винаги чудноват и склонен към контрапунктове, без да напуска реалността.

— Нагазваш в християнска етика — рече той, като помисли за умората на нервите й.

— Съвсем не!… — Тя се усмихна, обзета от оживлението, в което винаги я докарваха споровете. — Това е вяра в човека… Това е благороден и прост механизъм на съзнанието, чрез който ние се издигаме над личното и увличаме масите… Съгласи се, че ще бъде абсурдно, ако някой луд евреин, следвайки думите на Мойсея, започне да разстрелва тая пленена сган… Половината от нея са работници и утре могат да се превъзпитат в комунисти.

— Да!… — Павел се усмихна. — Ти почваш да агитираш дори пред своя командир.

— А ти винаги си правиш експерименти с мене.

— Искам да видя състоянието на нервите ти.

— Бъди спокоен… Нервите ми са в ред. А ако се почувствувам негодна за работа, ще си тегля куршума.

Той я погледна и видя, че мускулите върху лявата половина на лицето й трепереха пак. И тогава почувствува мъка, задето тя бе едновременно толкова героична и слаба. Слаба — поради своята чувствителност, и героична — със своето себеотрицание да служи на партията.

Автомобилът се изравни с колоната на немските пленници. Те вървяха бавно, с наведени лица, смазани под тежестта на умората и непрекъснатите сражения, обезоръжени, мрачни, окъсани, с избелели от дъжда и слънцето униформи. Някои бяха ранени и превързани набързо с кървави бинтове. Имаше нещо потрисащо в израза на лицата им и това бе резигнацията, отчаянието, пълната безнадеждност на хора, които нямаше към какво да отидат и при какво да се върнат, защото бяха унищожили всичко пред себе си и зад себе си. Някои гледаха все още ожесточено и тъпо като зверове, попаднали в клопка, но имаше и тихи, скръбни, укротени човешки лица, които съзнаваха вече безумието на престъпленията си, отговорността за които почваше някъде отгоре, но стигаше и до тях. И някои от тези тихи и скръбни лица се повдигаха нагоре и гледаха с копнеж лазурния хоризонт, зеленината и цъфналите цветя, сякаш търсеха някакво усещане или някаква надежда, че животът можеше да почне отново, да победи отчаянието, разрухата и смъртта. Пленниците отминаха. Те бяха цяла рота или може би остатък от дружина, която се бе предала сутринта.

Шосето се издигаше нагоре с лек наклон и след малко колата стигна до билото на леко възвишение, от което се виждаха пехотни позиции. Павел извади бинокъла си и се загледа в тях. Тук-таме в немските линии се вееха бели знамена, а българите, излезли от окопите си и събрани на групи, коментираха радостно мира. Зад една малка могила се виждаха група от танкове, които сякаш все още не вярваха на примирието и се спотайваха зад прикритието си. Наляво равнината преминаваше в хълмист терен, в чиито гънки се бе сгушил щабът на един артилерийски полк. Колата се отби от асфалтираното шосе и по черен, изровен от танкове и влекачи, път тръгна към щаба, последвана от охраната на мотоциклистите. Павел искаше да поговори с полковия командир, а след това да обиколи с него позициите на батареите. Интересуваше го настроението на войниците. И пак някакво чувство на безоблачно щастие, на доволство от себе си, което идеше от победата, слънцето и цветята, го накара да си представи грейналите им от радост лица и поздравите, с които щяха да го посрещнат. Но капитан Денев го разочарова внезапно.