Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Сиянието на зората се превърна в майско утро. Стаята се изпълни с ярка светлина и лъчите на слънцето огряха куртката му, окачена на стола. Върху нея лъщяха пагони на генерал-лейтенант и лентичките на нови съветски ордени. Той се усмихна доволно. Пагоните и ордените го радваха, макар да се преструваше на равнодушен към тях. Те бяха подарък от народа и от щастливата му пролетарска звезда, която го бе провела невредим през изпитания и опасности, в които три четвърти от другарите му загинаха. Те бяха част от поемата на пълнокръвния му динамичен живот, който не бе оставил зад себе си сенки на неудовлетвореност или печал. Понеже обичаше живота и животът го беше възнаградил.

Някой почука тихо. Вратата се открехна и зад нея се показа мургаво войнишко лице.

— Другарю генерал, часът е шест!…

— Ставам… — извика Павел.

След половин час, обръснат и свеж, той закусваше с офицерите от щаба си в малката селска гостилничка, приспособена за стол. Новината за капитулацията на немците бе потвърдена по телефона от щаба на армията.

Около тясната маса седяха десетина мъже в кафени походни униформи и една дребна, слаба жена с пагони на майор. Тя имаше умно лице, което човек, макар и повехнало, без колебание би нарекъл приятно. Тя изпълняваше неопределената функция на офицер за поръчки при политическото командуване на армията, движеше се по целия фронт и произнасяше пред войниците хубави вълнуващи речи.

Повечето мъже в стола бяха офицери от бившата армия и показваха съответната изисканост в маниерите. Те имаха загладени лица, безупречно стегнати униформи и някакво особено чувство за генералщабно достойнство, което изразяваха в снизходителна сдържаност и желание да не смесват преценките си с грубото въодушевление на партизаните, които нахълтаха с големи чинове в армията. В началото на войната те приеха своя командир с иронична почтителност и веднага се опитаха да му направят няколко дребни шиканийки. Но генералът от съпротивата показа, че не беше наклонен да се шегува. Той реагира бързо и строго. Двама от шмекерите той заплаши с военен съд, а на останалите внуши, че при опит да своеволничат ще докара един охранителен взвод от първите линии. Щабната машина заработи изведнъж бързо и точно. Недоволниците се подчиниха, но своето чувство на генералщабно достойнство те не загубиха и дори в тоя момент продължаваха да гледат насмешливо новите му пагони. Те мразеха военните му познания, добити в Съветския съюз, хладнокръвието и бързата му съобразителност, енергията и умението му да се справя с хората. Те се дразнеха от хубавата му спортна външност и съвършенството, с което говореше испански, френски и руски език. А същата неприязън изпитваха те и към жената-майор, която разпалваше войниците, и към подполковник Данкин, от очите на който не убягваше нищо, и към дивизионния лекар с продълговатите бадемовидни очи, който с еднакво умение можеше да изпълнява и функцията на политически командир. Те ненавиждаха и четиримата, защото виждаха, че това бяха комунисти от най-противния за тях вид — неумолими, настръхнали, бдителни.

Но всичко това те криеха доста умело под маската на съмнително приобщаване. Само един или двама от тях бяха заели честно отношение към новия свят и приемаха радостно доверието, с което ги удостояваха комунистите. Останалите разчитаха върху по-нататъшното развитие на събитията, върху стария опитен конспиратор, който дърпаше още конци във Военното министерство и след два преврата в миналото навярно замисляше трети. Те криеха тая надежда под бъркотия от прогресивни фрази и смешни съчетания от набързо усвоени марксически термини. Павел сърбаше чая от липов цвят и с ведрото си чувство за хумор продължаваше да ги слуша и да се забавлява с тях. Той мислеше: „Не беше лесно да командуваш дивизия с щаб от такива шмекери… Аз се справих с тях, защото партията ме е научила да боравя с хората. Неколцина ми помагаха честно и са вече спечелени… А да печелиш хората е цяло изкуство.“ После той се сепна изведнъж: „Внимавай да не станеш глупак… Внимавай кого ще предложиш за производство.“

Той изпи чая си и произнесе внезапно:

— Капитан Денев!…

— Заповядайте, господин генерал…

— Ще ме придружите в обиколка по сектора.

— Тъй вярно, господин генерал.

Павел стана и тръгна към вратата, последван от Варвара и капитан Денев. Останалите офицери се изправиха едновременно, удариха токовете си и застанаха мирно. Капитан Денев тръгна след Варвара под косите иронични погледи на другарите си. Той бе мършав кестеняв човек и минаваше за кариерист, понеже бе спечелил доверието на генерала.