Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Така ти се струва. Тя е само сянка на жена.

— Да!… — съгласи се Чингис с известна печал. — И това ще я завлече.

— Човешки работи — произнесе жената.

И тя почна да мисли за програмата на утрешния ден: за опашките, готвенето, трите си деца и партийното събрание вечерта. А това я накара да почувствува равния и велик патос на всекидневието и любовта, която изпитваше към мъжа си. Тя се притисна на свой ред към ръката му.

Животът се успокои и Новият свят с бързи крачки тръгна напред. Циментът на комунистическата партия просмукваше и превръщаше Отечествения фронт в неразбиваем монолитен блок. Почваха реорганизация и строителство наред с тежкото напрежение, което изискваше фронтът. Бомбените ями изчезваха, улиците се почистваха от повалените стълбове, сринати тухли и разкъсани жици. По главните артерии весело зазвънтяха трамваи, а на площадите гърмяха високоговорители, които съобщаваха за победи на фронта. Продоволствието в ограбената от немците страна бе лошо, липсваха обувки и дрехи, но народът не чувствуваше трагично това, защото бе опиянен от свободата си. По улиците продължаваха да минават съветски колони от моторизирана артилерия, танкове и катюши, поздравявани с нестихваща радост от бедно облечени хора.

До тръгването на новосформираната дивизия за фронта оставаше само една седмица и другарят генерал-майор Морев, който щеше да я командува, взе с големи угризения една нощ и половин ден отпуска. След като бе отказал да издействува на болната си снаха паспорт за чужбина, той искаше да я отведе при майка й, както и да уреди някои неприятности в родния си град, причина на които бе дръзкото и реакционно поведение на баща му.

Ирина седна в колата, облечена в просто манто от червен плат и забрадка от сива коприна. Нещо бе подкопало неуязвимата й досега красота. Лицето й бе восъчнобледо, очите — хлътнали, погледът — угаснал. Тя не бе дори елегантна. Мантото и забрадката принадлежаха на прислужницата й. Павел седна от лявата й страна. Той бе в цивилен костюм, светло пардесю и каскет. Сега враговете се бяха свили в черупката си и генералът от съпротивата пътуваше без верния си телохранител. Той бе също малко отслабнал от денонощната работа в Централния комитет и Военното министерство.

Колата потегли, излезе на площада и зави по широкия булевард, огрян от меко есенно слънце. По небето се рееха бели разкъсани облачета, а къщите, паважът и пожълтелите кестени бяха забулени с лека, прозрачно-синкава мъгла, която стоеше още от сутринта.

В това време от долния край на булеварда с главоломна бързина и виещ мотор се зададе нисък „джип“. В няколко секунди джипът стигна до площада пред Народното събрание и без да намалява скоростта си, направи невероятен завой от сто и осемдесет градуса. После той тръгна бавно и спря пред една къща с желязна ограда. Неколцината пешеходци, които пресичаха булеварда, избягаха ужасени на тротоара. Цирковият номер доказа голямата стабилност на машината и пияното състояние на човека, който я управляваше. От джипа слязоха един кандилкащ се американски офицер и красива, но повехнала вече жена с мургаво бедуинско лице. Жената се смееше високо, неприятно и малко изкуствено. Тя също беше пияна. Кандилкащият се офицер я улови под ръка — не от учтивост, а просто за да не падне сам.

Колата на генерала от съпротивата се изравни с тях и лицето на Зара замръзна от цинична изненада. После тя се разсмя пак и викна вулгарно:

— Значи, ти пак успя да се наредиш!…

Ирина равнодушно извърна глава. Тъжната компания остана назад. Павел попита:

— Откъде те познава тази жена?

— Това е Зара, за която си чувал от майка си… Служеше в търговското разузнаване на Борис. Беше приятелка на първата му жена.

— И сега разузнава за американците?

— Може би да.

— Прилича на уличница.

— Не я ругай, защото аз не съм по-добра от нея — каза Ирина. А после добави замислено: — Ти трябваше да ми издействуваш паспорт… Така нямаше да се червиш от мене… Може би и самата аз щях да се чувствувам по-добре.

А той отговори откровено и грубо:

— Да, в чужбина ти щеше да се чувствуваш по-добре.

— Защо не го направи? — тъжно попита тя.

— Има много причини за това. Изслушай ме и се опитай да разбереш!… Когато излизам от къщи и минавам покрай мъжете, които стоят на пост, усещам зад себе си мрачния им поглед. Те мислят: „Нашият генерал вечеря и развежда с колата си тази жена… Затова ли се бихме?“ Те са прости, сурови и честни хора, които не познават сложността на нашите чувства. Те няма да забравят никога избитите си другари, глада и лишенията в планината. Имам ли право да не държа сметка какво ще помислят за моите отношения с тебе?