Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Той я погледна, видя сълзите й, но пак не се развълнува, защото съзна, че тя плачеше всъщност за себе си. Колата наближаваше родния им град. Шосето криволичеше между ниски хълмове с червеникава песъчлива почва, покрити с лозя и стърнища от вече обран тютюн. Мекото слънце и многоцветието на есента навяваха печал. В продължение на повече от половин час двамата не размениха никаква дума. Той се облегна върху гърба на седалището и неусетно задряма, с полузатворени клепки, чиито дълги мигли замрежваха златистия блясък на зениците му. Денонощната работа го бе изтощила и организмът му жадуваше за сън. Тя го погледна тъжно, но без обида и гняв. В дрямката му имаше нещо свежо и юношеско, което идеше от чистата съвест, от мира в душата му. И тогава тя съзна, че този мъж, с осем години по-възрастен от нея, бе всъщност духовно и физически много по-млад от нея. Едно по-силно раздрусване на колата го стресна и клепките му замигаха безпомощно.

— Прости ми… — каза той. — Умирах за сън.

А тя се усмихна и нежно рече:

— Нищо. Опитай се да подремнеш пак.

Тя се попита тъжно защо не бе срещнала през оня далечен ден на гроздобера него, а не Борис. Защо животът бе толкова чуден, объркан и жесток? Или може би такъв бе само светът на „Никотиана“, а в бъдеще, когато изчезнат враждебните класи и светове, хората щяха да обладаят недостижимото , което сега ги мамеше, мъчеше и убиваше като гибелен мираж!… И ако беше така, новият свят трябваше да съществува. Но колко трудно бе да пожелаеш щастие другиму, когато никой не те обича, когато сам свършваш, потъваш, загиваш…

Колата наближи малка горичка от чинари, които есента беше обагрила със злато и пурпур. Зад горичката почваше градът. Тя произнесе тихо:

— Когато стигнем до езерото, кажи на шофьора да спре.

— Защо?

— Трябва да слеза… Ще си отида в къщи сама.

— Глупости!… Какво значи това?

— Не искам да мина през работническия квартал с тебе… Виждали са ме много пъти с колата на Борис.

— Та какво от това?… Всичко е напълно естествено сега.

— Не, неудобно е дори за мене.

— Както обичаш.

Колата наближи горичката от чинари. Между стволовете им блесна металната повърхност на застояла вода, върху която плуваха водни лилии и пожълтели окапали листа. Върху брега на езерцето лежеше разбита и посивяла от слънцето лодка, а до нея стърчеха развалините на срутен и обрасъл с бурен павилион. Мястото навяваше тъга. Павел бутна по рамото шофьора и му каза да спре. Ирина слезе от колата с малко куфарче в ръка.

— Значи, няма да се видим повече?… — произнесе тя.

Той се почувствува разстроен и обхванат от внезапна печал, но отговори твърдо:

— Да.

Пръстите й стиснаха конвулсивно ръката му и се опитаха да я задържат. Той изтръгна ръката си с пронизваща тъга, с усещането, че я тикаше към нещо, от което тя нямаше да се върне никога. С бързи крачки тя се отдалечи. А над горичката от чинари с пожълтели листа, над многоцветието и умиращата растителност грееше меко есенно слънце.

През една майска нощ в Словакия Павел се събуди призори и съзна, че войната свършваше. Събуди го нещо неизвестно — може би приятен сън, чиито образи изчезнаха мигновено, може би далечната артилерийска стрелба или грохотът на колоната от съветски танкове, която мина през главната улица на селото. В артилерийската стрелба липсваше непрекъснатият тътнеж на ураганен огън, който подготвя масова атака. Това бяха отделни прицелвания с оръдия, насочени срещу немски гнезда, които се съпротивяваха безнадеждно. А съветските танкове преминаха с равномерно и тихо бучене като успокоени мамути, които отиват на водопой.

Павел се опита да заспи отново, но не можа. Усещането за края на войната стана пълно. През отворения прозорец идеше миризма на влажна пръст, благоухание на треви и песен на славеи. Някъде бръмчеше глухо самолет. От селището долиташе сподавена глъчка от човешки гласове, скърцане на коли, мучене на крави и цвилене на коне. Населението, прогонено от войната, се връщаше по домовете си. Животът надвиваше на смъртта и тръгваше отново напред. Слухът за капитулацията на немците бе обиколил вечерта дивизионните щабове, стигна до полковите, премина в дружинните и запъпли между войниците.

Павел се разсъни напълно. През отворения прозорец на селската къща се виждаше сребърнобелезникавият небосклон на изток. По него все още трептяха звезди. После на хоризонта се появи розова ивица, която се разрасна постепенно, доби оранжев оттенък и удави блясъка на звездите. Павел обичаше тия часове. Те бяха лишени от паразитните чувства и мисли, които тормозеха съзнанието му през останалата част на деня. През тях времето сякаш протичаше с обратен ход, така че в съзнанието му оживяваше миналото, а личността му го съзерцаваше удивено и добиваше сила за нов устрем напред. И сега времето пак потече с обратен ход. Той се видя отново в скривалището на партизанския щаб, където играеше на шах с врага и смъртта, после във военната школа на Съветския съюз, където бе изучил тънкостите на тази игра, после в долината на Ебро, където повеждаше рота от испански работници в атака, после в галериите на Минас Хераес, където организира стачка между безропотния човешки добитък от индианци, метиси и негри, после в тъжните степи на Патагония, където студен антарктичен вятър свиреше покрай кулите на петролните кладенци, после в товарния параход, който го пренесе от Марсилия в Буенос Айрес, после в групата от трима нелегални, изтощени от глад младежи, които бягаха към границата.