Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Навън пред щабния стол чакаше мощна военна кола, зад която дойде охрана от мотоциклисти в каски. Павел ги погледна с досада. Нямаше вече нужда от тях. Под майското слънце, в синия простор, в благоуханието на цветя и треви се носеше мирът. Стръмните покриви на селските къщици, потънали в букети от зеленина, се очертаваха ярко върху фона на чистото небе. Фасадите и покривите им бяха обрасли със зелен мъх. Ливадите и хълмовете бяха също зелени. Всичко тук бе зелено и свежо. На отсрещния тротоар, задържана от войници, се вълнуваше тълпа от словашки селяни, която посрещна българския генерал с бурно ура. Тя го поздрави за победата и мира. Павел и Варвара отговориха с вдигане на юмрук — бойния поздрав на комунистите. От тълпата се отделиха две момиченца, синеоки и руси като куклички. Те поднесоха букети от рози. Варвара и Павел поеха усмихнати цветята, а след това целунаха двете деца и седнаха в колата. До шофьора се настани капитан Денев. Селяните продължваха да викат ура.

Когато колата потегли, лицето на Павел стана отново хладно и сериозно както преди. Той се преструваше пак на равнодушен, макар че всичко, което видя, го гъделичкаше и ласкаеше приятно. Той не можеше да победи лекото опиянение от това, че щастливата му червена звезда се издигаше все по-високо, че бе произведен завчера генерал-лейтенант, че небето синееше, тревите благоухаеха и красиви словашки момичета хвърляха цветя в колата му. Той се радваше на победата, на девойките, на цветята, на пролетта. А Варвара, която седеше до него, сякаш съзна това и помисли тъжно: „Този човек е неспособен да изпита печал… Може би е ужасно повърхностен.“ А след това се поправи: „Не, не е!… Той реагира на всичко, но е твърд като стомана и затова изглежда студен.“

Колата излезе от тесните улички на селото и Варвара погледна с пусти очи зелената равнина. Измъченото й мозъчно същество напразно търсеше радост в цъфналия пейзаж. Преди няколко седмици тук бе преминал огненият валяк на войната. От двете страни на шосето, до самите канавки или навътре в нивите, стърчеха зловещо опожарени танкове, влекачи с изкривени колела, разбити оръдия, пехотни бункери с телени мрежи около тях. Но всички тия останки на смъртта сега бяха покрити с килим от избуяла трева и полски макове, над който сияеше пролетта. Варвара пак се опита да намери в себе си някаква радост, но не можа. Всичко й напомняше непрестанно последното сражение на отряда при гарата, всичко, по силата на контраста или приликата, я караше да мисли за пущинака, в който бе загинал един мъж. Тя виждаше още този мъж с очи и походка на тигър. Защо, защо не загина с него?… Тя си зададе меланхолично за хиляден път този въпрос, а после, както винаги, съзна безсмислицата му и стана отново уравновесена и твърда, но неспособна да изпита никаква радост. „Зле съм — спокойно помисли тя. — Нервите ми са много зле… Аз приличам на ранен, който ще умре след победата.“ И тогава тя съзна, че нервите й бяха разбити от тригодишния живот в отряда, от гоненицата със смъртта, от глада и студа на партизанските нощи и от самотността на жена, която не можеше да забрави един мъртъв и обичан човек. Но над всичко, което изпитваше сега, владееше спокойствието и волята й, която бе излязла от отряда закалена и твърда и която побеждаваше пристъпите на неврастенията й. Тази воля извираше от вярата в бъдещето, от дълга към партията и към хиляди загинали комунисти. Тя не бе мръднала от своя пост.

Колата наближи първите линии и останките на смъртта ставаха все по-пресни. Табелки с надпис посочваха неизчистени минни полета. В една нива, забит почти отвесно в земята, стърчеше опожареният корпус на самолет. Някъде гниеше конски труп. А над всичко грееше майско слънце, пееха чучулиги и никнеха треви и цветя. Павел говореше нещо за края на войната, но Варвара не го слушаше и мислеше за друго. Тя го прекъсна внезапно:

— Доволен ли си от мене?

— Да, разбира се!… — Той я погледна учудено. — Защо питаш? Ти се държа тук в критичните моменти много добре.

— Както в отряда ли?

— Много по-добре.

— Значи, не съм вече баласт… с револвера-играчка, окачен на шията ми.

— Никой никъде не те е считал за баласт.

— Може би само Динко.

Той я погледна внимателно и по треперенето на мускулите върху лявата половина на лицето й разбра колко зле бяха нервите й. Пак Динко!… Тази умна жена бе непоправимо чувствителна и само работата можеше да я изтръгне от меланхоличния й болезнен спомен за него. Може би тя щеше да бъде съвсем друга, ако този стихиен човек й бе дал поне приятелството си… Ала тя и така беше добра. Пред офицерите в щаба тя показваше само непоклатимата си уравновесеност на комунист, а това я караше да прилича на тънък стоманен кинжал. Имаше ли значение какво преживяваше отвътре?