Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Денят започна с тридесет градуса, които на обед щяха да станат четиридесет и пет. Морето беше забулено с прозрачен воал от гореща и неподвижна пара, която правеше задухата толкова тежка, че дори мършавият Лихтенфелд се изпоти.

Той влезе в широкото канцеларско помещение на склада към десет часа, с намерение да излезе от него в единадесет и да отиде на плажа, като остави писмената си работа за вечерта — най-подходящото време, в което един барон можеше да работи, без да се чувствува унизен. Складът се намираше на пристанищния кей, почти до самото море. През отворените прозорци на помещението се виждаше тъмносиният залив, който спеше в омарата на деня. Повърхността му бе гладка като езеро. Безветрието бе заковало една платноходка точно в средата му, а над пелената от изпарения, която притискаше хоризонта, се виждаха няколко облачета — слаби сгъстявания от влагата на морето, които издъхваха безпомощно в горещия въздух.

Помещението представляваше вестибюл с няколко бюра за по-дребните чиновници. На тавана му се въртяха бавно крилата на голям електрически вентилатор, който раздвижваше въздуха, но не докарваше никаква прохлада. Във вестибюла водеха отворените врати на две стаи, в една от които работеше Лихтенфелд. Стаята на Лихтенфелд сега беше заета от ранобудния Прайбиш, който довършваше изчисления, работейки със сметачна машина. Когато влезе във вестибюла и видя Прайбиш, баронът почувствува завист. Колегата му бе дошел тук само за една седмица. След преместването на Лихтенфелд в Беломорието Прайбиш бе останал в София и така бе добил автоматично квалификацията на експерт от по-висок ранг. Баронът още не можеше да му прости това.

За да предотврати тайната надменност, която подозираше у Прайбиш, Лихтенфелд прие шумния и нехаен вид на веселяк, комуто бе все едно дали живееше в София или Кавала. Той съблече сакото си от шантунг и тананикайки фалшиво някакъв гръцки шлагер, влезе да го постави на специалната окачалка в стаята си.

Прайбиш имаше крайно посърнал и замислен вид. Той отговори едва-едва на небрежния поздрав, който Лихтенфелд му подхвърли, и продължи да работи с машината. Баронът запя арията на Фигаро, след това излезе от вестибюла и високо, за да чуе Прайбиш, почна да разправя на Адлер, куция счетоводител, който работеше във вестибюла, за приятния си живот в Кавала.

— Вие сте щастлив навсякъде — кротко произнесе Адлер, като повдигна учтиво меланхоличното си лице.

Той бе млад човек, бивш пехотинец, раняван няколко пъти. При последното раняване единият му крак бе ампутиран. Не беше редно да се хвалиш на сакат човек с успехи пред жени и баронът знаеше това, но желанието му да ядоса Прайбиш стоеше над всичко.

— Адлер!… — каза той. — Вчера се запознах на плажа е една сирена… Едва ли можете да си представите по-вълшебни бедра!…

— Сирените имат ли бедра? — усмихна се Адлер.

— Вярно, дявол да го вземе!… — поправи се Лихтенфелд. — Но довечера тя ще дойде в квартирата ми… Тук човек просто не може да диша от жени.

Баронът се разсмя високо и кратко, сякаш приключението бе тъй обикновено, та не заслужаваше да се говори повече. След това почна да реши пред огледалото остатъците от оредялата си коса. Той беше напълно сигурен, че сега Прайбиш се топеше от завист — нещастният, тромав и дебел Прайбиш, който гореше от желание да си намери метреса, но все не успяваше да направи това.

Но внезапно баронът се вкамени. На вратата към другата стая се показа госпожица Дитрих. От всички личности, които тровеха живота му в Беломорието, Лихтенфелд мразеше и се плашеше най-много от госпожица Дитрих. Баронът знаеше, че тази противна стара мома беше агентка на Гестапото, преместена на служба от легацията в концерна. Отначало, при идването си в Кавала, той не подозираше това и се раздрънка свободно срещу нея, а когато научи службата й, замръзна от ужас и в продължение на една седмица чакаше отмъщението й. Но всичко свърши само с това, че тя го извика при себе си и го предупреди поверително да прекъсне връзките си със Зара. Последната бе завързала приятелство с един секретар от турската легация.

Когато Лихтенфелд влезе във вестибюла, беше напълно сигурен в отсъствието й. Тя идваше на работа след единадесет часа, но сега, поради някаква фаталност, която на барона се стори ужасна, бе дошла по-рано.

— Елате при мене!… — сухо рече тя.

След няколко секунди Лихтенфелд стоеше покорно пред бюрото в стаята й. Госпожица Дитрих го измери с кръглите си воднисти очи. Лихтенфелд бе забелязал много пъти, че тия очи не бяха ни страшни, ни зли. Но в тях имаше нещо много по-лошо от това. Те бяха напълно безчувствени. И затова, подобно на всички хора, които разговаряха с нея, той изпита усещането, че го гледа саламандра или тритон.