Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— О, вие ли сте?… Нямаше да ви забележа с тия очила.

А после го улови за китката и добави бързо:

— Елате да ме придружите до пристанището. Искам да попитам кога тръгва моторницата за острова.

Той се подчини веднага, без да мисли, опиянен от срещата с нея и докосването на ръката й.

— Значи сте решили да отидете на острова?

— Да.

— Сама ли?

— Ако не иска да ме придружи никой.

— Ще бъде неудобно да пътувате с навалицата… Мога да поискам за вас моторна лодка от Фришмут.

— Можете ли?… Това ще бъде чудесно.

— Фришмут е вече генерал.

— Гледай какъв успех!… Поздравете го от мене. Вие му завиждате, нали?

— Да — мрачно призна германецът.

— Това е защото съдбата е направила грешка… Всъщност Фришмут е роден за директор на тютюнев концерн, а вие за генерал.

— Не ви липсва способност да утешавате.

— Аз ви упреквам само в суетност.

— Така ли?

— Да, вие страдате от манията да умрете като нибелунгите.

— Как би трябвало да умре човек?

— Като Петроний. Сред добра обстановка и остроумия.

— Това е също поза.

— А кой умира без поза?

— Войниците!… — тихо отговори германецът. — Те не успяват да заемат никаква поза.

Двамата изминаха мълчаливо няколко крачки. Тя се спря внезапно и каза:

— Ако Фришмут даде лодка, няма смисъл да ходим до пристанището.

— Да, никакъв — съгласи се той, като гледаше замислено рулото на лъскавата й металночерна коса.

Тя попита неочаквано:

— Искате ли да ме придружите на острова?

— Ако това не се стори нахално на съпруга ви.

Тя се засмя и каза небрежно:

— Той беше много по-нахален от нас.

— Къде е той сега?

— Замина някъде с Костов.

— За Солун може би?

— Не, не е за Солун.

— Търговска тайна може би?

— Никаква тайна… Просто не ми дойде на ум да го попитам къде. Но той трябва да замине за Солун.

— Зная — рече германецът.

— Откъде знаете?

— Костов е ходил при Фришмут за открит лист.

— И вие попречихте?

— Реших да не преча.

— Слушайте!… — Гласът и стана едновременно сериозен и шеговит. — Ще бъде безобразие, ако устроите някакъв номер с Гестапото на Кондоянис.

— Няма да му устроим нищо.

— Обещавате ли?

— Да. — Той се засмя тъжно. — Но пак този мръсен тютюн между нас.

— Отвратително, не намирате ли?… — Тя се засмя също. — Но сега не е толкова мръсен.

— Аз не съм уверен в това… На всеки случай, няма да попреча на сделката.

А тя го погледна в очите и рече:

— Не ставайте смешен!… Тази сделка е вече дреболия и не променя нищо между нас. Вие можете да арестувате гърка, ако това е угодно на вашия глупав концерн. Тютюнът не трябва да разваля последните ни дни.

— Защо ме викате на острова? — попита той горчиво.

А тя отговори:

— Защото се боя да не се отегчавам сама.

Те се спряха на площада, оживен от навалицата въпреки горещия час. Между минувачите сновяха хилави деца, които продаваха с викове „спория“ и „мегали пастики“. Последните представляваха смес от леблебии, глюкоза и всички възможни миазми в града. Но малцина от гърците имаха пари да си купят дори този мизерен сладкиш.

— Нали нямаше да ходим на пристанището?

— Да. Какво да правим? — попита фон Гайер.

— Можем да разгледаме града, а след това да починем някъде.

— Много добре. Но боя се да не се скараме.

— Ще бъде идиотско. Особено ако предизвикате това, преди да отидем на острова.

— Значи, още държите за острова?

— Разбира се — каза тя. — И ви моля да организирате екскурзията добре. Каква е тази постройка?

— Някаква ориенталска глупост.

В източната част на площада се виждаше малка мохамеданска постройка, заобиколена от добре поддържана градина с кипариси и желязна ограда. Те решиха да я разгледат и от разговора с пазача узнаха, че това бе гробницата, в която почиваше майката на Мохамед Али, основател на днешната египетска династия. Постройката бе в арабски стил. В нея се намираше мраморен саркофаг, а по стените й — стихове от Корана. Тъжните и красиви кипариси придаваха на мястото погребална тържественост, но не подхождаха никак на клюкарските кафенета и дюкянчета за риба около него. Пазачът бе спретнат, сладникаво-любезен мъж. Когато разбра, че посетителите се интересуваха и от венецианската крепост над града, той предложи веднага да ги разведе из нея. Фон Гайер му каза да ги чака там след половин час.

— Какъв е този тип? — попита германецът, когато излязоха от гробницата.

— Чист помак от Родопите — отговори Ирина.