Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Не подозирах, че сте тука… — почна да мънка баронът. — Извинявам се.

— За какво?

— За разговора с Адлер.

— Какво разговаряхте?

— Глупости… между мъже.

— Аз не чух — каза госпожица Дитрих.

Гласът й бе като погледа — сякаш идеше от замръзнал басейн. Тя отвори някаква папка и му подаде един бял плик.

— Има писмо за вас от Кьонигсбергското военно окръжие — рече тя. — Вероятно повиквателно, каквото получи и Прайбиш.

Беше горещо, но баронът усети внезапно пронизваща хладина.

— Повиквателно ли?…

— Да, разпишете се.

Госпожица Дитрих тикна пред него бланката с печата на легацията, която бе препратила писмото.

— Чакайте!… — гласът на Лихтенфелд прегракна изведнъж. — Аз… аз съм мобилизиран граждански тук.

— Това е без значение… За Изток свикват и стари набори.

— Но аз… не мога да подпиша веднага… — баронът почна да заеква безпомощно и сякаш търсеше съчувствие в ледените очи на госпожица Дитрих. — Аз ще говоря първо с шефа.

Госпожица Дитрих го погледна учудено.

— Няма ли да подпишете? — попита тя.

— Не!… — Баронът отказа с отчаяна решителност, а в съзнанието му изпъкнаха страшни видения от руската степ. — Не!… Аз ще направя постъпки.

— Какви постъпки?

— Да бъда освободен. Аз… аз съм необходим на фирмата.

— Това ще преценят други.

Устата на Лихтенфелд пресъхна. Дългото лице на госпожица Дитрих, добило на плажа медночервен цвят, му се стори непоносимо, а саламандрените й очи приличаха на мътнозеленикави локви. Баронът изпита усещането, че тия локви се разширяваха и сякаш заплашваха да го погълнат, както нечистата и замърсена от канали вода на Шпрее поглъща през мъглива есенна нощ удавник.

— Значи, отказвате да приемете писмото?

Студеният глас на госпожица Дитрих накара Лихтенфелд да потрепера. Той знаеше, че рано или късно трябва да приеме повиквателното, но някаква безумна надежда го караше да отложи това с още няколко часа. Госпожица Дитрих прибра писмото и се наведе отново над бюрото си. Баронът тръгна с бавни крачки към стаята на Прайбиш. Той не забеляза презрителния поглед, с който го проследиха очите на Адлер. Прайбиш беше смазан като Лихтенфелд. Върху едрото му червендалесто лице блестяха ситни капчици пот, но той продължаваше да работи с усърдието на запасен фелдфебел и човек от народа. Баронът седна на креслото срещу него и запали цигара, която сега му се стори безвкусна.

— Значи и вие получихте повиквателно? — каза той, стараейки се да бъде спокоен.

Прайбиш кимна с глава, завъртя машината и погледна барона някак подозрително.

— Подписахте ли? — попита Лихтенфелд.

— Подписах, естествено!… — отговори Прайбиш. — Какво друго можех да направя?

— Кога се получиха повиквателните?

— Вчера следобед.

— Осведомен ли е шефът за тях?

— Не зная.

На барона се стори, че гласът на Прайбиш прозвуча неискрено.

— Какво мислите вие по тази работа?

— Нищо — с лукаво примирие отвърна Прайбиш. — Ще вървим.

— Слушайте, Прайбиш!… — внезапно избухна баронът. — Вие мислите, че сте си оплели вече кошницата, но преди да направя постъпки в Берлин, искам да поговорим другарски.

— Какво да говорим?

— Тук има много тютюн, който трябва да бъде приет и експедиран в Германия. Ако ни мобилизират, фон Гайер не може да се справи с това сам.

— Ще повикат експерти от Хамбург.

— Те не разбират нищо от ориенталски тютюни.

— Значи, допускате, че Вермахтът може да ни освободи? Лицето на Прайбиш изрази фалшиво недоверие. Баронът разбра, че трябваше да говори направо.

— Не се преструвайте, Прайбиш!… Вие знаете много добре, че шефът ще направи постъпки за освобождаването на един от двама ни… И този един трябва да бъда аз.

— Защо пък вие? — мрачно попита Прайбиш.

— Защото аз съм по-възрастен.

— Досега винаги сте твърдял обратното.

— Шегувал съм се… Освен това страдам от киселини в стомаха… Не мога да понасям консервите… живота в окопите… Аз съм просто болен човек.

— Нищо ви няма — рече Прайбиш, като заработи отново с машината. — Не сте дори болен от язва. Имате само нервен стомах… А аз съм баща на четири деца.

Лихтенфелд изтръпна под тежестта на този аргумент, който не му бе идвал на ум досега. Ужасът от Изток, който прозираше между редовете на военните дописници, в думите на отпускари, в разказите на Адлер, завладя отново съзнанието му. Това бе ужас от безкрайни равнини, ледени през зимата и жарки като пустиня през лятото, ужас от яростен противник, чиито фабрики, скрити в Урал, бълваха все нови и нови оръжия, ужас от безбройната пехота и артилерия, които разкъсваха, обграждаха, смилаха без отдих, безспир, без признак на отслабване грамадните немски армии… И колкото този ужас растеше в съзнанието на барона, толкова по-лъчезарен му се струваше блясъкът на синьото море, толкова по-сладостни изглеждаха спокойствието на кантората, въртенето на вентилатора, тихата следобедна почивка, вечерните удоволствия. Лихтенфелд почувствува отчаяние. Вярно, дявол да го вземе, Прайбиш имаше деца — несъкрушим аргумент, срещу който един безполезен стар ерген не можеше да възрази нищо. Но все пак надеждата не остави барона и той прибягна към последното унизително средство — молбата.