Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Слушайте, Прайбиш… Ние се познаваме от толкова години… Аз ви моля да отстъпите… Ако не беше ходатайството на баща ми, нямаше да ви приемат във фабриката като надзирател… Вашето издигане почна от фабриката на братя Нилзен, спомняте ли си?

Прайбиш се намръщи.

— Досега все съм отстъпвал — каза той след малко.

— Но последния път бяхте облагодетелствуван.

— Да, с повече работа и отговорности.

— Това беше за сметка на моето авансиране.

— Не е така!… — възрази Прайбиш. — Аз си гледам добре работата, докато вие карате през пръсти. В Хамбург знаят това… Ако вие бяхте трудолюбив, предимството щеше да бъде на ваша страна.

— Оставете това сега… Аз ви моля… Нека се разберем!… Вие трябва да отстъпите… Най-сетне аз съм един Лихтенфелд.

Червеното лице на Прайбиш стана още по-мрачно, но мъничките му очици загубиха лукавия си израз. Баронът стана, отиде до прозореца и постоя малко при него с непоносимото усещане, че настъпваше краят на света. После изведнъж в съзнанието му блесна един отчаян план. Той влезе при госпожица Дитрих и каза глухо:

— Дайте да разпиша писмото.

А в това време Прайбиш отново се бе навел над сметачната машина, но не работеше. Някакъв тъмен и вековен страх от бароните Лихтенфелд, върху чиито земи бяха израснали прадедите му, родителите му и самият той, внасяше смут в душата му. Лицето му беше разстроено и по него се стичаше пот.

Куцайки, в бял костюм и с бастун в ръка, фон Гайер се връщаше от плажа с намерение да разгледа града, докато горещината не беше станала още много силна. След безсънната и задушна нощ плуването го бе освежило, но не можа да разсее мрачното чувство за разруха след снощното посещение у Костов. От вниманието му не убягнаха дребните хитрости, с които „Никотиана“ се опитваше да откаже ускореното манипулиране на партидите, предназначени за Немския папиросен концерн. Борис се стараеше да угоди повече на Кондоянис, а не на концерна. Цялата машинация с Кондоянис бе съвсем прозрачна и фон Гайер можеше да я осуети веднага чрез Гестапото, но после се отказа от това. Арестуването на гърка и развалянето на сделката щеше да докара неприятности с Холандския картел на тютюн, а този картел бе гигант от злато и канал, по който Германия получаваше чужди девизи. Пред него стихваше покорно дори оргията на хитлеристите. Фон Гайер знаеше всичко това, но бе раздразнен от нелоялността на Борис, който отказа да предаде партидите един месец преди договорния срок, макар че имаше възможност да направи това. Ако хаосът настъпеше бързо, експедирането на тютюна в Германия ставаше невъзможно и обещаните на концерна партиди Борис щеше да остави на Кондоянис.

„Мръсен тип!…“ — помисли германецът, като крачеше и чукаше гневно с бастуна си по нажежения паваж. Но веднага му дойде на ум, че всеки друг на мястото на Борис щеше да постъпи по същия начин. Законът на печалбата не допускаше друго. С какво право трябваше да се иска от „Никотиана“ да жертвува интересите си за концерна? Немският кораб започваше да потъва и плъховете го напускаха първи. Началният признак на паника, на измяна, на нелоялност идеше не от правителството, не от администрацията, не от армията, а от „Никотиана“, която бе вкарала немците в България и печелеше от тях най-много.

Дори Ирина сега се стори на фон Гайер като огромен женски плъх, който се опитваше да го измами с мълчанието си. При снощното посещение у Костов тя не прояви никакво желание да разговарят за миналото. Бе отегчена и безразлична. Двамата размениха само няколко сухи любезности, които отекнаха болезнено в душата на германеца. Изчезването на тази жена от живота му оставяше след себе си празнота, която не можеше да се запълни.

И затова, когато той я срещна неочаквано на същия тротоар, по който вървеше, изпита съжаление, че не бе успял да задържи тази жена със силата на характера и парите си. Тя бе неуловима и сега принадлежеше само на себе си. Носеше бяла рокля от шантунг и пантофи на бос крак — просто облекло, което й придаваше вид на чиновничка, но подхождаше за климата и за нейното гъвкаво и силно тяло на пантера. Само малкият платинен часовник върху ръката й, украсен с изумруди, показваше, че бе същество от друг свят и нямаше нищо общо с труда. Тя вървеше загледана пред себе си, не го виждаше или просто не желаеше да го види, но когато той се изпречи пред нея с мрачното решение да я спре на всяка цена, тя повдигна тъмните си очила и каза просто: