Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— А болките в сърцето и лявата ръка?

— Не им позволявам да ме направят аскет.

— Така и предполагах. Кажете нещо за тукашното общество!… Има ли фини гъркини?

— Фините са избягали навреме в Атина!… Има само гладни прости жени, разхубавени често от туберкулоза или малария… Нашият приятел Лихтенфелд икономисва изцяло заплатата си. Срещу парче хляб и няколко таблетки хинин си доставя редовно всички блаженства на любовта.

— Тази вечер сте непоносим.

— Поради любезностите на вашия съпруг… Искате ли още коняк?

— Не.

— Тогава позволете ми да глътна малко. Това е истински „Метакса“ от старо критско вино… Вашият съпруг се е запасил с цяла изба.

— Завиждате ли му?

— Да, но не за коняка.

Тя се разсмя.

— Тогава да пием за завистта!…

Те изпиха по още една чаша и докато се гледаха втренчено в очите, изпитаха лека досада един от друг. Той почувствува, че нейният аванс бе само великодушно шарлатанство, с което искаше да му направи удоволствие, а тя съзна, че той развяваше дрипата на преминалото си увехнало чувство към нея просто от учтивост. Но те съзнаха и друго: че въпреки това, двамата си бяха необходими както преди, защото Борис ги отегчаваше еднакво. На верандата се показа Виктор Ефимич. Той беше както винаги умерено пиян, с моравочервено лице и старо сако от шантунг на господаря си, което бе преправил сполучливо в нещо, подобно на бял смокинг.

— Слънцето залезе — съобщи той загадъчно.

— Какво от това? — попита Ирина.

— Трябва да поставя мрежите… След малко ще излязат комарите.

— Не отчайвай госпожата още първата вечер — рече Костов.

Но Ирина настоя да влязат в трапезарията. Между трапезарията и верандата имаше двукрила стъклена врата. Виктор Ефимич постави в отвора й рамка със ситна мрежа, през която не можеха да минат дори папатациеви мушици. Трапезарията бе в остарял, но изящен стил от тъмночервено дърво с много резба и бюфет с огледало. Венецианският полиелей бе тъмен, а вместо него, грубо окачена на гипсовия таван, светеше петромаксова лампа, около която се въртеше вече малко облаче от комари. Ирина ги погледна загрижено, а после отиде в стаята си и се върна оттам с туба хинин. Костов наблюдаваше иронично усърдието, с което тя глътна две таблетки. През главата му мина циничната мисъл: „Тя иска да използва в добро здраве чуждите авоари на съпруга си.“ После съзна апатично, че самият той не притежаваше никакви спестявания в чужбина, защото открай време бе свикнал да дава пищни вечери, да поддържа луксозна кола и да блести със своята елегантност — тъй че когато настъпеше хаосът и „Никотиана“ престанеше да съществува, той щеше да остане без пет пари. А тя, сякаш угаждайки мисълта му, се помъчи да се извини и каза:

— Не обичам да боледувам.

— Кога заминавате за Швейцария? — попита той.

— След месец, ако успеем.

— Трябва да успеете — каза той.

— А вие какво ще правите?

— Аз ще остана тук.

— Тук?… — Тя го погледна учудено.

— Или в София… Тогава навсякъде за мене ще бъде еднакво .

Тя почувствува лека, особена тръпка от гласа му. После попита:

— Защо не заминете и в и е?

— Защото нямам пари в чужбина.

— Поискайте от него. Той е длъжен да ви даде.

— Едва ли ще даде. Особено сега .

— Заплашете, че ще напуснете.

— Ще бъде безполезно!… Аз не съм му вече необходим, защото тогава „Никотиана“ няма да има нужда от чиновници.

Гласовете на двамата бяха станали постепенно тихи и мрачни, а после настъпи пълно мълчание. Дневният пек, погълнат от стените на къщата, се излъчваше бавно, превърнат в топла и влажна задуха. Навън бе станало съвсем тъмно и зад телената мрежа комарите почваха оргията си — подлудяващи тонове от трептене на тънки, опънати до скъсване струни.

— Това е ужасно!… — произнесе тя тихо.

— Съвсем не!… — Той щракна запалката и я поднесе към цигарата си. — Просто неизбежно.

А после я погледна спокойно, с усмивката на епикуреец, който бе изпил чашата на живота до дъно и нямаше какво повече да чака от него. След това хвърли поглед към часовника си, седна до радиото и го завъртя на английската станция, която слушаше всяка вечер. Гласът описваше перипетиите на десанта в Нормандия, говореше за гигантски въздушни нападения и килими от бомби. Костов го послуша отегчен, след това промени вълните и улови съветска станция. Баритонът на говорителя съобщаваше за предмостово укрепление на Днестър. Но Костов не можа да дослуша и него.