Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина забеляза това, но не се разсмя. Някакво горчиво чувство на собствено угризение потисна смеха й. Без да се страхува за себе си, тя съзна внезапно, че колегата, който тази вечер щеше да я замести в болницата, се боеше от бомбардировките като Лихтенфелд. Този човек беше изтощен от усърдието да угажда на всички, за да влезе в клиниката като редовен асистент. Амбицията да се издигне и полугладните студентски години го бяха превърнали в безшумно и услужливо влечуго. Ирина си спомни раболепното му лице с умни очи, в които гореше трескава жажда за университетска титла и богати клиенти. Той щеше да отиде в болницата, измъчен от малодушието да не я разгневи, да не загуби могъщата й протекция пред шефа на клиниката.

И тогава тя съзна, че с егоизма си отиваше твърде далеч, разпореждаше се безцеремонно с хората и по суровата си безчувственост приличаше вече на Борис. Обзе я срам, задето тази вечер бе просто заповядала на колегата си да я замести в болницата. Стори й се унизително, че бе постъпила тъй с един беззащитен човек, който не смееше да й откаже, защото чакаше помощ от нея. Колко мръсно злоупотребяваше със слабостта му!… Колко просташки мамеше Борис с фон Гайер и фон Гайер с други, случайни любовници!… Можеше ли да помисли за всичко това преди една година, без да се изчерви, без да почувствува погнуса от себе си? Тя изпита изведнъж дълбоко отвращение от себе си и от света, в който живееше. Борис, фон Гайер и Лихтенфелд й се сториха глупци, а Ценкер приличаше на мръсно животно, дресирано в офицерските публични домове на немската армия. Всичко, което я заобикаляше, стана за миг противно и мръсно. Обзе я тъга за миналото, за чистите и свежи дни, когато привечер, след залез-слънце, помагаше на баща си да откачат тютюневите низи, за да ги предпазят от нощната роса. Обзе я желание да се върне към спокойствието на тия дни, да се измие от калта, която я покриваше сега. Ала тя съзна, че не можеше да направи вече това. Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик. Единственото, което й оставаше, бе да не стига до най-големите подлости, да не мачка достойнството на хората, да не проявява дързостта и лукавството на вулгарните уличници. И тогава тя произнесе:

— Аз трябва да отида в болницата.

— Сега ли? — попита фон Гайер. — Нали намерихте човек, който да ви замести?

— Боя се, че няма да отиде. Той е малко страхлив. А тази вечер съм дежурна аз и отговорността пада върху мене.

— Тогава трябва да тръгнете веднага — загрижено посъветва бившият летец.

Той бе уморен от деня и мисълта да играе бридж го отегчаваше малко.

— Ние ще ви закараме с колата до болницата — прибави той.

Лихтенфелд слушаше разговора с тревога. Видя му се пълна лудост да тръгнат сега, когато самолетите приближаваха и артилерията щеше де влезе в действие. Той отново помисли за смъртта и тя му се представи като парчета от снаряди, които се забиват в главата му.

— Няма време… — заекна той.

— Какво?… — попита бившият летец.

— Опасно е сега… — измънка баронът. — Флакът ще почне да действува.

— Да не би да се боите?… — гневно произнесе фон Гайер.

— Вие се шегувате, господин капитан!… — отвърна Лихтенфелд с нервен смях.

— Аз мога да отида с моята кола — каза Ирина.

— Не!… Бъдете спокойна!… — храбро заяви Лихтенфелд. — Аз ще ви закарам до болницата.

Ирина облече шлифера си и тримата слязоха по тъмните стълби. Улицата беше пуста. Силуетите на къщите сгърчеха безмълвно върху фона на звездното небе. Фон Гайер седна зад кормилото. Ирина се намести до него, за да му показва пътя, а Лихтенфелд седна зад тях. Бившият летец подкара колата по безлюдните улици. Над града продължаваше да виси зловеща тишина, сякаш жителите му бяха измрели. Затъмнените фарове на автомобила осветяваха слабо белите линии и стрелки, които показваха входовете в скривалищата. Фон Гайер се ослуша. Всред задавеното бумтене на колата слухът му долови тихо и слабо бучене, напевния, басов и добре познат шум от бързо въртящи се пропелери, който го върна изведнъж двадесет години назад. Отнякъде приближаваха самолети, но шумът им бе все още далечен, глух и неясен. Това бе монотонно и зловещо бучене на мотори, което някога бе изпъвало нервите му до скъсване, а сега, напротив, поради странната игра на времето и спомените му се стори приятно. Това бе механично, силно и плътно бучене на бойни самолети, което го върна към жизнения устрем на неговите двадесет и три години, към фантастиката на младостта и сладникавата романтика на летците от Първата световна война. Той се унесе в миналото си, което сега му се стори безплътно и красиво като горестната легенда за нибелунгите. Но един окаян глас, който идеше отзад, го върна отново към действителността.