Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Идат!… — заекваше баронът. Самолетите идат!… Карайте по-бързо, господин капитан!…

— Престанете да давате съвети — изръмжа бившият летец.

Ирина се изсмя.

— Вие се боите, нали? — попита фон Гайер.

— Не — отговори тя. — Но цялата работа е много досадна за вас.

— Ние просто си отиваме в къщи… А вие, щом сте дежурна, трябва да бъдете в болницата. Ако заместникът ви не отиде, вероятно ще ви мъмрят.

— Не, не е това — каза тя. — Никой не би се осмелил да ме мъмри и заместникът ми ще дойде. Но не намирате ли, че е безобразно да манкирам от дежурството си, за да играя бридж? Тази вечер реших да бъда малко по-честна към хората.

— Това е безсмислено — отговори той. — Човек трябва да бъде честен само към принципите си.

— Така ли?

— Да.

— Но ако човек е без принципи?

— Вие не сте без принципи. Тя се засмя и рече внезапно:

— Днес следобед при мене дойде Ценкер.

Фон Гайер не отговори. В мигновената вцепененост, която го обзе, ръката му направи неволно движение. Гумите закачиха тротоара и колата подскочи.

— А!… — произнесе той, сякаш се учудваше разсеяно и шеговито. — Сам ли пожела да дойде?

— Не. Поканих го аз.

— Това трябваше да се очаква — рече той. — Аз го допусках.

В гласа му прозвуча равнодушие и някаква безкрайна отдалеченост от света.

— Предполагам, че сега ме презирате достатъчно.

— Не — отговори той. — Не съм толкова тъп. Вие сте различна от другите и имате право да вършите каквото си искате. От това няма да станете по-лоша.

— Значи, моето поведение ви е все едно?

— В известен смисъл да. Но това е без значение. Важното е, че ви уважавам.

— Та какво е останало да уважавате в мене?

— Например това, че не се боите от нищо и решихте да отидете в болницата… Например това, че ми казахте за Ценкер.

— Направих го случайно — отговори тя. — Можех да премълча.

— Не, още не сте достатъчно силна и не бихте могли да премълчавате. Но отсега нататък сигурно ще можете… Би трябвало да можете.

— Благодаря. Това е удобно, но не мога да го използвам.

— Защо?

— Защото после се чувствувам много зле.

— Слабост!… — почти съчувствено произнесе германецът.

А на Ирина се стори отново, че този човек бе също като нея — безнадеждно отровен от света.

Колата излезе на шосето за Княжево, което минаваше покрай болницата. То бе тъмно и пусто. Бученето на самолетите се чуваше съвсем ясно. Те бяха вече над града и по небето се проточиха дългите пипала на прожекторите. Отнякъде затрещяха първите изстрели на артилерията. Снарядите се пукаха върху леко заоблаченото небе като фойерверки и оставяха след себе и дълги светящи ленти.

— Спрете тук — каза Ирина. — Аз ще отида до болницата сама.

— Ние ще ви свалим точно пред вратата на клиниката — спокойно отговори фон Гайер.

— Няма време!… — изкрещя Лихтенфелд зад тях.

Но фон Гайер не обърна внимание на вика му и зави по улицата към болницата. Трясъците на артилерията ставаха все по-чести. Върху паважа падаха късове от снаряди. Внезапно всред гърмежите на оръдията се чу бучене на самолет, който се спускаше ниско. Стрелбата на близката зенитна картечница стана истерична, а после изведнъж се разнесе глуха бомбена детонация. Всичко това стана само в продължение на няколко секунди, след което бученето на самолета се отдалечи и картечницата млъкна. Фон Гайер караше бавно автомобила из тъмните алеи на болничния парк. Ирина му показваше пътя с равен, спокоен глас. Когато стигнаха пред вътрешната клиника, самолетите бяха изчезнали и оръдията не стреляха. Фон Гайер изпрати Ирина до вратата. Когато се сбогуваха, тя усети върху ръката си бързото ледено докосване на устните му.

Преддверието на клиниката бе тъмно. В дъното на коридора мъждееше лампа. Ирина влезе в стаята на дежурните лекари, но в нея нямаше никой. Целият персонал бе избягал в скривалището. „Какво малодушие“ — помисли тя разсеяно, като изпитваше учудване пред страха на колегите си и болничните сестри. Тя съзна, че не би се уплашила дори ако започнеха да падат бомби. Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост, която в тоя момент не изпитваше отвращение към бомбите и смъртта.

И в затънтения Средорек войната докара също известни промени. Спаднаха цените на тютюна, немотията стана още по-голяма и много запасни бяха мобилизирани и изпратени в новите земи. Но в селото продължаваха да идват агенти на фирмите. Те оглеждаха тютюна на зелено, говореха помежду си на немски и с гримаса на отвращение влизаха да починат в кръчмата на Джони, която продължаваше да мирише на престояла чубрица и вкиснато вино. През кампанията на покупките се развиваха все същите пазарлъци и шмекерии. Агент-купувачите продължаваха да се оплакват, че селяните ще докарат чорбаджиите до просешка тояга, и с вид на изнудени броеха скъпернически капарото, което бирникът прибираше веднага, уверявайки жертвите си, че без данъци държавата ще загине. Но нито чорбаджиите стигаха до просешка тояга, нито държавата загиваше. Напротив, чорбаджиите ставаха все по-весели и доволни, а държавата си позволи лукса да открие полицейски участък, от който Средорек не изпитваше особена нужда, тъй като жителите му нито се караха, нито се убиваха помежду си. Това ставаше само в много редки случаи, когато между братята в някоя къща избухнеше спор при подялбата на оскъдната бащина земя.