Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Горестни мисли и лоши съмнения накараха фон Гайер да дойде отново вечерта в апартамента на Ирина. Отвори му прислужницата й — възрастна мома с бяла престилка и белязано от шарка лице. Ирина бе открила това мълчаливо и начумерено момиче в клиниките. Докато прислужницата поемаше с троснати движения шапката и шлифера му, германецът попита дали някой от господата, които обядваха тук, не е идвал отново.

— Не зная — отговори прислужницата. — Аз излизах за покупки.

Фон Гайер съзна, че Ирина си беше намерила точно такава прислужница, от каквато имаше нужда.

Ирина го посрещна в хола. Тя бе сменила роклята си с костюма, който употребяваше за болницата — елегантен и хубав, но малко овехтял за нейния блясък.

— За първи път идвате, без да ме предупредите — каза тя с упрек. — Тази вечер съм дежурна в болницата.

— В такъв случай няма да ви задържа нито минута.

Фон Гайер въздъхна облекчено. Той очакваше да завари у Ирина Ценкер и това бе единствената причина за идването му.

— Не, останете!… — Гласът на Ирина стана сърдечен, но фон Гайер не можа да определи дали това не бе от притворство. — Ще се помъча да се освободя.

Германецът изпитваше култ към служебните задължения и попита учудено:

— Как така?

— Просто ще помоля някой колега да ме замести.

— Това няма да бъде много редно… Аз не предполагах, че сте заета и помолих Костов и Лихтенфелд да дойдат също. Мислех да играем бридж.

— На мене също не ми се отива в болницата.

Тя взе телефона и помоли един колега да я замести в дежурството. Колегата й се съгласи веднага. Той бе умен младеж, който ценеше предвидливо влиянието на дами от висшето общество пред шефа на клиниката.

— Уреди се — рече тя, като затвори телефона.

Но докато оставяше слушалката, съзна, че дребните постъпки в живота й почваха да стават вече антипатични и безогледни. Тя злоупотребяваше с раболепието на своя колега, играеше си на специализация, не четеше нищо. Медицината й беше необходима само за параван, който прикриваше разпуснатия живот, прояденото й съществуване на жена, поддържана от милионери. Но тя се окопити. У нея бе станало навик да се окопитва бързо от угризенията на всекидневните подлички постъпки, с които използваше хората. Тя седна на едно кресло и запали цигара.

— Дали не ви отегчихме днес? — попита германецът. — Няма да довеждам втори път гости.

— Фришмут прилича на мелница — рече тя.

— Такъв беше и във военното училище. Ние сме от един випуск.

— Значи, сега щяхте да бъдете полковник?

— Или може би генерал. Но вместо това станах директор в концерн.

— Съжалявате ли?

— Не. Ако бях останал в армията, щях да заприличам на Ценкер и Фришмут. А ако не приличах на тях, щяха да ме уволнят.

Ирина се усмихна.

— Защо се смеете? — попита той.

— Защото почнах да приличам на вас. Свикнах да мисля, че всичко, което върша, е най-доброто.

— Вие трябва да бъдете уверена в това.

Тя го погледна и съзна, че този човек бе покварен, студен и жесток като нея. Той приемаше равнодушно всички подлости и се съгласяваше с всички компромиси, но не желаеше да признае това и се спасяваше от безсмислицата на своя свят чрез упойката на музиката и формулите на философията. Той мечтаеше горестно за величието на Германия, макар да беше уверен в поражението й, говореше за достойнството на свръхчовека, а трепереше от агентите на Гестапото, мислеше се за проницателен, а Ирина го беше измамила с Ценкер. У него имаше нещо трагично и смешно. И затова тя произнесе съчувствено:

— Аз не мога да бъда уверена колкото вас… Аз съм дошла във вашия свят от низините и затова имам повече чувство за действителност от вас.

— Да — побърза да каже той. — Но това е вашата грешка. Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.

— Това е удобно, но безполезно — рече тя.

— Защо?

— Защото дори вие не можете да повярвате в това.

Той се замисли, търсейки връзка между нейното настроение и фактите през деня. През главата му минаха всички възможности с изключение на най-простата — че Ценкер си беше отишъл преди малко. Той не знаеше и не можеше да знае, че приключението беше оставило у нея отвращение и печал, от които тя се мъчеше да избяга.

След малко дойде Лихтенфелд, възбуден от тревожни новини. Неприятелски самолети бомбардирали изневиделица квартала около гарата. Българската противовъздушна служба помислила самолетите за немски, а изтребителите се вдигнали късно. Баронът разправи всичко това с много развълнуван глас.