— Защо ви интересува толкова медицинската служба? — попита фон Гайер.
— Аз трябва да се интересувам от всичко — отговори полковникът. — Така стигам до преценка за военната издръжливост на нацията.
Хубавото вино и учтивите сътрапезници го държеха твърде далеч от мисълта, че можеше да им стане досаден. Ирина поддържаше бъбривостта му с умели въпроси. Полковникът се увлече и разкри здравите си предвиждания за изхода на войната. Според него военната издръжливост на една нация се определяла от известен брой фактори, за които немският народ бил дал вече блестящи доказателства. Войната се развивала с математическа точност. Всичките й перипетии били предвидени до най-малките подробности. Генералщабният полковник Фришмут изброяваше, цитираше, обобщаваше, заключаваше. И накрая дори дървото на масата можа да се увери, че немската победа беше повече от сигурна. Равният, опиянен от подробности глас на полковника ехтеше като тракане на машина. Той бе завладял неусетно вниманието на Ирина, на Ценкер и дори на тревожно разсеяния Лихтенфелд. Само фон Гайер го слушаше с мрачно наведена глава, неподвижен и намръщен. Той мълчеше, сякаш желаеше да се изолира съзнателно от глупостите на масата. Полковник Фришмут бе негов съвипускник от военното училище и се отличаваше с феноменална памет и рядко трудолюбие. Но още в училището Фришмут му правеше угнетяващо впечатление. Имаше добър атестат, но приличаше на сметачна машина.
И сега фон Гайер съзна гневно и отчаяно, че във всеки немски щаб имаше по една такава сметачна машина. Те тракаха раболепно, послушно, безстрастно, неспособни да почувствуват, като всяка машина, политическите фактори във войната, които не се побираха в рамките на статистики и пресмятания. Имаше нещо ужасяващо в ограничеността на механичния им разсъдък, в тъпотата на тракането им и в бързината, с която напредваха в кариерата. Фон Гайер знаеше, че немският генерален щаб се състоеше вече само от такива покорни сметачни машини и че от него изхвръкваше всеки, който се осмеляваше да изкаже съмнение в успеха на предстоящия поход към изток.
— Ние се безпокоим доста от поведението на Съветския съюз — каза Ирина.
— Всичко е предвидено!… — веднага я увери полковникът. Той ядеше като таралежче, с малки, бързи движения на челюстите си. — Германия не е разгънала още грамадните си резерви.
Лихтенфелд трепна болезнено. Той бе от резервите.
След кафето поручик Ценкер стана да си върви. Той направи това потиснат от усамотяването, в което го бе поставил разговорът на възрастните мъже. Фришмут отново бе присвоил вниманието на всички. Сега той задоволяваше изчерпателно любопитството си по тютюневите работи.
— Защо си отивате толкова рано? — попита Ирина, ставайки след Ценкер.
— Трябва да видя войниците — отговори поручикът с усмивка на съжаление… — Днес получиха доста вино.
— Какво от това?
— Боя се да не пият много.
Тя излезе да го изпрати. Когато се върна, фон Гайер забеляза мрачно възбудения блясък в очите й.
Поручик Ценкер слезе по стълбата, като си тананикаше радостно някаква песенчица. Когато излезе на улицата и тръгна по тротоара, той чу глухи последователни тътнежи. Опитното му ухо различи веднага близки бомбени детонации. „Учение“ — помисли той разсеяно. Но днес бе Великден и българите едва ли се занимаваха с учения. След пет минути няколко месершмита прекосиха с бързината на метеори синьото небе. Поручик Ценкер се качи лениво в едно такси и каза на шофьора да го закара в предградието, където бяха гарирани танковете му. По пътя той не забеляза нищо особено освен три военни санитарни коли, които летяха с пълна скорост и бързо отминаха таксито.
Когато стигна в предградието, той видя десетина димящи бедни къщици, от които войници вадеха трупове. Поручик Ценкер помисли учудено: „Въздушно нападение без никакъв сигнал за тревога!“ Той слезе от таксито и се затича бързо към рядката горичка зад разрушените къщи, в която бяха скрити танковете му. Един фелдфебел броеше гилзите, изстреляни с тежката зенитна картечница. Ценкер отдъхна с облекчение. Танковете и хората му бяха останали незасегнати. След това запали цигара и почна отново да тананика веселата си песенчица. Труповете не му направиха никакво впечатление, защото бе виждал Варшава. Като изпуши цигарата си, той повика фелдфебела и му рече:
— Мюлер!… Аз отивам отново в града. Гледайте всичко да бъде в ред.
И след това се усмихна. А Мюлер се усмихна също и разбра, че поручикът беше намерил жена.
Читать дальше