Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

До тръгването на влака оставаха десетина минути. Ирина излезе да побъбри с Костов на перона, но разговорът им вървеше сухо, принудено. Нещо невидимо отнемаше предишното му сърдечие. Ирина направи опит да го върне.

— Моля ви да ми простите — каза тя. — Напоследък се държах доста остро към вас. Вие знаете кои бяха причините.

— Вече няма да се бъркам в работите ви — равнодушно отговори експертът.

— Вие не се бъркахте от лоши чувства… Аз вече зная как ще уредя живота си и се надявам да стана по-хладнокръвна.

— Радвам се — отговори той.

И в същото време помисли: „Ти ще наредиш живота си много добре, защото почна да търгуваш.“ А после си спомни разсеяно, че днес беше денят, в който се подстригваше, и че следобед бе поканен у една пълничка дама, с която играеше тенис.

Кондукторът подкани пътниците да се качат във вагоните. Влакът потегли. Експертът тръгна бавно към изхода на перона. Когато седна в колата си, обхвана го мътно чувство на равна, убийствена скука. Обзе го желание да подкара колата с пълна скорост и да я разбие в пропастта на онова място, където шосето минаваше покрай отвесните скали на морския бряг. Но той знаеше, че след малко това желание щеше да изчезне, както се беше появявало и изчезвало много пъти досега. Той подкара колата към бръснарницата, в която се подстригваше.

Късно вечерта след този ден светът продължаваше да върви по неспирния път на развитието си. Немски самолети обсипваха Варшава с бомби, танкови колони се врязваха в огромни кавалерийски маси. Зенитната артилерия събаряше бомбардировачи, горяха градове, ехтяха детонации, загиваха обезумели от ужас жени и деца.

Късно вечерта след този ден из софийските улици маршируваха полски младежи, които летуваха в България и се връщаха в родината си, за да бъдат мобилизирани. Младежите пееха, а минувачите им ръкопляскаха.

Късно вечерта след този ден Ирина мислеше в купето на влака колко глупаво е да се кара с Борис и да се откаже от апартамента и малката спортна кола, която й бе подарил. Зара и Лихтенфелд танцуваха румба в морското казино. Борис, затворен в стаята си, обмисляше нови търговски комбинации, а Костов ухажваше лениво пълничката дама, с която сутрин играеше тенис.

Късно вечерта след този ден фон Гайер седеше на терасата и мислеше за гравюрата на Дюрер, която изобразяваше рицаря, кучето, дявола и смъртта. Той се мъчеше да се отърве от неприятното усещане, че дяволът символизираше немските концерни, рицарят бе злото, а кучето — глупостта.

Късно вечерта след този ден оцелелите от тютюневата стачка комунисти се събраха на нелегално съвещание, за да обсъдят последните директиви на Централния комитет.

Настъпи дъждовна и зелена пролет под знака на немското нахлуване. От сутрин до вечер софийските улици ехтяха от грохота на моторизирани колони, които отиваха на юг. Те изникваха в сутрешната мъгла една след друга, бронирани, железносиви, лъснати от дъжда, с настръхнали цеви на зенитни оръдия и картечници. Синкавият дим на моторите им ги обвиваше в прозрачна пелена, през която прозираха кабалистичните и варварски емблеми на дивизиите: мъртвешки глави, сърнички, бягащи зайчета и орли с разперени крила. Понякога колоните спираха да починат и тогава от танковете от гъсеничните влекачи и камионите се подаваха лица с водносинкави очи, с безжизнен и студен поглед на амфибии. Челюстите им бавно почваха да дъвчат шунка и салам. Това бяха елитни бронирани войски, роботи на разрушението и смъртта. Народът ги гледаше втрещено и уплашено.

След тях мина моторизирана пехота от Хитлерова младеж — кръвожадни руси зверчета, които бяха научени да убиват и умират, преди да почувствуват радостта на живота. Най-после се проточиха колоните на същинската пехота от тевтонски плебеи, селяни и работници, заместени по полетата и фабриките от пленници. Те не бяха ни тъй спретнати, нито въодушевени. Едри възрастни мъже пристъпваха бавно с подути от ходене крака. Грубите им лица оставаха замислени и безучастни към въодушевлението на клакьорите. Това бяха зрели, прости хора, лишени от буйната готовност да умрат за концерните, но стегнати от дисциплина и неспособни да се попитат защо бяха докарани тук. Умората и мълчанието им събуждаха известно съчувствие. Когато спираха да починат, работник от Есен улавяше за ръчицата малко българско дете и почваше да го разхожда по тротоара. Померански селянин с дълги мустаци гледаше с копнеж зелената трева и напъпилите дръвчета, мислейки за нивата си. После тия мъже отново нарамваха пушките си, наместваха каските си и мълчаливо продължаваха бавния уморителен ход към юг.