Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Към пет часа следобед всички се събраха отново около радиото в трапезарията, очаквайки съобщението, за което немските станции предупреждаваха от сутринта.

Костов седеше до апарата и въртеше нервно бутоните му, ловейки новини от целия свят. Буреносните облаци се сгъстяваха, съобщенията ставаха все по-тревожни, събитията политаха като лавина, която вече нищо не можеше да спре. Френските и английските станции съобщаваха за хода на общата мобилизация. Москва продължаваше да упреква войната, коментирайки безпристрастно германо-съветския пакт. Папата отправяше сладникави енциклики за мир и подобно на Пилат се стараеше да измие ръцете си от вината на злодеянието, в което участвуваше сам. Американското правителство предупреждаваше поданиците си да напуснат Германия. Предавателите на Берлин и Хамбург гърмяха с военни маршове, прекъсвани от описания за полски зверства над немски малцинства. Но дори фон Гайер и Лихтенфелд не вярваха сериозно в съобщенията за тия зверства. От еднообразната им редакция можеше да се заключи, че поляците са решили просто да се самоубият и направят всичко възможно за привличането на немските бомби върху главите си. Съобщенията се засичаха, смесваха и сливаха в заплашителен грохот на буря, който се предаваше от етера в съзнанието на милиони разтревожени същества. Най-после експертът улови вълните на радио София, което предаваше танцова музика, и уморено стана от стола си. На мястото му седна веднага Лихтенфелд.

— Еберхард, остави да отдъхнем!… — помоли Зара. — Нека послушаме танцова музика.

Но Еберхард я погледна накриво с разногледите си очи и като завъртя винта, почна да търси отново вълните на немските станции. Внезапно радио Берлин съобщи странна новина: Хендерсън бил посрещнат в канцлерството на райха с военни почести. Събраните в трапезарията наостриха уши. През тъмните облаци проникна слаб лъч от надежда за мир. Всички се раздвижиха от скованата неподвижност, с която слушаха радиото. След малко говорителят добави, че важното съобщение се отлага за утре. Съюзниците на Полша правеха последен опит да отправят Хитлер на изток. В трапезарията стана изведнъж по-весело. Лъхът на оптимизъм обхвана дори Костов.

— Ще отидем ли на концерта? — попита той, като прибра билетите, които Виктор Ефимич бе донесъл преди малко от града.

— Разбира се — отговори Зара за себе си и за Лихтенфелд.

Борис също даде съгласието си, а Ирина и фон Гайер отказаха повторно.

— В такъв случай трябва да вечеряме по-рано — рече Костов. — Концертът почва в девет часа.

Зара извърна към Ирина аравийските си очи.

— Няма ли да се отегчавате сама? — загрижено попита тя.

— Не — отговори Ирина. — Фон Гайер остава тук.

След вечерята Ирина се прибра в стаята си, седна до отворения прозорец и запали цигара. Синкавият вечерен здрач се сгъстяваше бавно и поглъщаше очертанията на брега, лозята и съседните вили. В градината свиреха щурци, но сега, към края на лятото, песента им звучеше унило и самотно. От сушата духаше хладен ветрец, а върху повърхността на морето мъждееха фосфорни светлини. Ловджийското куче на Лихтенфелд, за което един дърводелец, повикан от града, беше направил специална колиба, виеше жаловито. Воплите му ехтяха зловещо в тишината и баронът, обхванат от суеверен страх, се мъчеше да го успокои, като му говореше с галени думи. В пискливия глас на германеца имаше нещо скръбно, тревожно и комично, което накара Ирина да се разсмее.

Костов изкара колата от гаража, карайки се сърдито на Виктор Ефимич за някаква дреболия, а после седна зад кормилото и нададе продължителни сигнали с клаксона. Баронът успя най-сетне да успокои кучето си и седна в колата. Експертът продължаваше да нервничи с клаксона, но Борис и Зара не идваха. Най-после те излязоха от главния вход на вилата заедно и някак гузно. Ирина заключи съвсем равнодушно, че Зара може да я замести в спалнята на Борис, но щеше да му бъде съвсем безполезна пред фон Гайер. Костов запали мотора и колата изчезна в мрака с глухо скърцане. Виктор Ефимич затвори желязната врата след нея. Настъпи тишина. Ирина почувствува внезапно усещане за пустота и самотност, сякаш тази вечер — и едва тази вечер — бе завършило дългото й приключение с Борис. Стресна я тихо почукване на вратата. Гласът на Виктор Ефимич произнесе дрезгаво:

— Господин фон Гайер ви моли да излезете на терасата.

— Ще дойда — отговори механично Ирина.

Тя запали лампата, поправи прическата си и сложи малко червило на устните си. Всичко това извърши с някакъв вътрешен срам, който я потисна дълбоко. Тя съзна изведнъж, че вроденият й рефлекс на женско кокетство се беше превърнал в преднамерено действие на жена, която трябваше да се хареса. И това развали внезапно вълнението, с което я изпълни вниманието на германеца. Почувствува се слаба, безпомощна. Обзе я съзнанието, че й предстоеше да извърши нещо долно и мръсно, което щеше да я оскверни завинаги. Трябваше ли да го извърши наистина?… Моментът за действие беше дошел, но твърдата и цинична яснота, с която разсъждаваше на плажа, се удави изведнъж в срам и отвращение. Нима не можеше да скъса с лукса и разточителството, да съществува, без да продава тялото си? Стотици лекари в България живееха скромно, но удобно и почтено от труда си. Защо трябваше да превръща флирта си в търговска сделка, да смесва свежото чувство към фон Гайер с облага и пари? Не, тя нямаше да спомене нито дума за мръсния тютюн на „Никотиана“, който отравяше всичко!…