Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Отвратен от света, Костов запали цигара, но я смачка веднага на пясъка. Това беше десетата цигара от сутринта, а той не трябваше да пуши никак. Фон Гайер не разбираше добре български, но следеше изпитателно острия тон на репликите им.

— Война навсякъде!… — забеляза той с тромав немски хумор, когато двамата млъкнаха.

— Нали!… — потвърди Ирина. — Тютюневата атмосфера отравя всичко.

Експертът ги погледна озадачено. Раздразнението го накара да се готви за нова атака, на която попречи идването на Зара и Лихтенфелд. Появата им донесе досада. Ирина реши да си върви. Докато баронът изтегляше върху пясъка дръгливото си и не твърде хармонично тяло (той имаше много високи колена и плоски бедра), Зара постоя известно време права, за да смае всички с новия си бански костюм. Последният представляваше същински ребус от цветове. Цинобърени пеперуди летяха между отровно-зелени цветя. Човек гледаше с изумление шарките му, мъчейки се да открие загадъчната идея в тях, и като не успяваше да направи това, приемаше го като предупредителна окраска на темперамента й. След като показа достатъчно екстравагантния си костюм и почурулика на трите европейски езици (за да чуят всички колко леко си служи с тях), Зара седна на пясъка между фон Гайер и Лихтенфелд. Тялото й беше тънко, върху ноктите на краката си имаше педикюр, а бедуинската й глава, омотана в жълт тюрбан, запазваше още мургавата си юношеска свежест. Само очите й се бяха променили — отчасти поради възрастта, отчасти поради омразата, която изпитваше вече към мъжете. Предишният им израз на невинно и някак трагично лекомислие бе сторил място на подигравателен цинизъм и добре обмислено, сигурно в себе си нахалство. Макар да беше натрупала завидно състояние от предишните си любовници, тя изстискваше сега Лихтенфелд до последния предел. Баронът теглеше все по-често аванси срещу грамадната си заплата от Немския папиросен концерн и сключваше често заеми от Прайбиш. Зара вече доеше мъжете с изкуството на виртуоз, но въпреки това все още не бе успяла да улови по-голяма плячка от глупак като Лихтенфелд. Той й беше омръзнал до гуша, но връзките с него служеха като доказателство за лоялност пред немската разузнавателна служба, от която също получаваше пари.

Фон Гайер прие идването й като кацане на досадна муха.

Лихтенфелд, който не пропущаше случай да ухажва всяка красива жена, побърза да заеме празното място, което Костов беше оставил между Ирина и себе си. Лихтенфелд предложи за двадесети път на Ирина да я научи да плува, но тя отказа. Баронът се увери, че тази жена представляваше непревземаема крепост. За нея трябваха пари, много пари!… А Лихтенфелд нямаше никак пари. Горчивото съзнание за това се присъедини към лошото му настроение от сутринта. И той бе слушал немските радиостанции почти цялата нощ, и той бе разстроен и гневен от сутринта, задето един мръсен австрийски ефрейтор заповядваше над осемдесет милиона немци, включително и над него — Еберхард фон Лихтенфелд.

Докато баронът показваше пред Ирина умението си да забавлява жени, Зара наведе над фон Гайер бедуинската си глава и почна да му разправя поверително най-новите слухове между англофилски настроените обитатели на вилите. Украсени от въображението на Зара, тия слухове поразяваха със своята глупост. Германецът направи с ръка движение на досада и я накара да млъкне. Стори му се, че Зариното сътрудничество обиждаше немската разузнавателна служба, но нямаше какво да се прави. Човекът, който завеждаше тази служба в София, беше обикновен полицейски дръвник, когото един провинциален обергрупенфюрер беше издигнал до дипломатически пост.

След малко Ирина стана и влезе в кабината да се облече.

Лихтенфелд и Зара отидоха да плуват, а Костов се премести по-близо до фон Гайер.

— Какво представлява всъщност това момиче? — попита германецът, след като Ирина си отиде.

— Тя е поддържана жена — отговори мрачно експертът.

— Но не в най-вулгарния смисъл на думата, нали?

— Разбира се, че не!… Тя е просто лъгана и разочарована на няколко пъти от господин Морев, който има твърде, малко скрупули към жените. Отношенията им са пред скъсване.

— Така ли?… — иронично произнесе германецът. — И това й тежи?

— Да. Оплака ли ви се?

— По-скоро позира.

— Човек позира понякога, за да спаси достойнството си.

— Жалко!… — разсеяно забеляза фон Гайер. — Значи, те ще се разделят?

— Не съм уверен в това. В известно отношение те не могат един без друг.