Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина запали цигара и седна върху пясъка. Германецът се изтегна до нея, подпрян на лакътя си. Морето беше все още тихо като езеро. Прозрачната синкава мъгла, която забулваше бреговете на залива, почваше да се разсейва.

— Доволен ли сте от почивката си? — попита Ирина.

— Аз не мога да нарека това почивка — каза фон Гайер.

Той се усмихна.

— Защо?

— Защото човек почива, когато е спокоен, а ние чакаме война и се вълнуваме.

— Но може би войната ще се избегне!…

— О, не!… — Германецът смачка спокойно цигарата си в пясъка. — Тя е въпрос на дни.

— Не изглеждате развълнуван — каза Ирина.

— Напротив!… — Фон Гайер се усмихна пак, сякаш искаше да каже, че вълнението на немците се проявяваше по съвсем различен начин от това на другите хора. — Но ние сме сигурни в победата си.

На Ирина се стори, че в гласа му имаше банална, фалшива и надута самоувереност, която не подхождаше никак на добре уравновесената му личност.

— Тогава от що се вълнувате? — попита Ирина.

— От самата война!… — Фон Гайер продължаваше да се усмихва и тогава Ирина разбра, че всъщност той се смееше горчиво, но някак гордо на себе си. — Да!… — продължи той. — От самата война!… Така са се вълнували нибелунгите, когато Хаген фон Троние убива сина на Кримхилда!… Така се вълнуват германците, които мислят, възпитават и ръководят!… Така се вълнувам и аз… Светът го нарича варварство, но за нас това е чувство на дух, който се бори за осъществяването си… Мразите ли германците? — попита той внезапно.

— Не съм мислила върху това.

— Та това е най-модната тема сега!…

— Аз съм като вас — рече Ирина. — Малко старомодна… — Но за да обича човек германците, трябва да бъде или философ, или търговец на тютюн.

— Вие безспорно сте философ.

— Не напълно!… Не забравяйте, че живея в атмосфера на тютюн.

— Забележката ми харесва!… — усмихна се той. — Тази атмосфера е досадна и за мене. Но какво мислите по цял ред конкретни неща?… Студентите в София се опитали да изпочупят стъклата на легацията ни. Някакъв ученик изобличил класния си наставник в немското училище. Един българин ударил плесница на германец в колбасница…

— Това е становището на средния човек — каза Ирина.

— Одобрявате ли го?

— Не!… — тя се разсмя. — Мъча се да бъда философ.

— Вие стигате до цинизъм.

— Напротив!… — Ирина се разсмя. — Опитвам се да разсъждавам като вас… Вие се вълнувате от осъществяването на немския дух. Няколко хиляди души ще използват материалните облаги от това, а останалите ще се превърнат в пушечно месо… Но тия, които ще загинат, са противни и глупави средни хора, които в неделни дни обичат да ядат кренвирши, да пият бира и да слушат духова музика… Нима ще одобрите становището им, ако откажат да измрат за осъществяването на немския дух?

Германецът се намръщи.

— Вие ставате доста откровена и това ми харесва — сурово забеляза той. — Но вие тълкувате зле най-добрия ни философ.

— Аз извличам просто обективни последици от философията му.

— И тук именно грешите!… Ницше презира тълпата, но чрез това става най-великият й благодетел. Той иска да я отучи от кренвирши, бира и духова музика… Това е основният мотив в немската история, философия и музика!… В това се състои великата мисия на немския дух.

— Боя се, че романтиката ви украсява нещата… Тютюневата атмосфера се опитва да се оправдае чрез вас. Удобното във вашата философия е това, че може да обоснове всичко. Но аз не вярвам в нея!… Докато немският дух успее в мисията си, аз предпочитам да си остана среден човек, който разсъждава цинично, но трезво в своя полза… И ще браня това становище във всички бъдещи разговори с вас.

Германецът я погледна удивено с хладните си като бледа стомана очи. Той щеше да възрази нещо, но замълча. Към тях идеше Костов.

Главният експерт на „Никотиана“ беше твърде потиснат от слушането на немските радиостанции, от мрачни мисли върху съдбата на човечеството и от гледката, която завари на плажа. Облеклото му за тоя час на деня се състоеше от бели панталони и модно сако с къси ръкави. То бе твърде младежко за него, но му отиваше. Пристъпвайки бавно, за да не напълни с пясък обувките си (марка „Саламандер“ — най-изисканият модел за сезона), той поздрави разсеяно и влезе в една от кабините за обличане. След малко излезе в майо с шарки от кармин и ултрамарин, които допълваха сполучливо цвета на сухото му, потъмняло от слънцето тяло. Костов бе постигнал този хроматичен ефект — между шарките на майото и кожата си — с усърдно излагане на слънце, въпреки опасността да получи припадък от гръдна жаба.