Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

След десетина дни мъглите се стопиха и столицата потъна в цветна и буйна зеленина. Никога София не бе изглеждала тъй безгрижна и лекомислена. Сладкарниците и ресторантите гъмжеха от елегантен свят. По улиците преминаваха лимузини с красиви жени и надменни господа, немски мотоциклетисти с каски, съюзнически и български военни коли. Привечер из аперитивите почваше весел живот, който продължаваше в кабаретата и тайните публични домове. Опиянени от хитрост търговчета тупаха немците по рамото и пиеха наздравица за негово величество, задето тъй сполучливо ги бе накарал да се бият за Тракия и Македония. После всичко стихваше, уморено от крясъците, веселието и глупостта. Печален и откъснат от дома си немски войник водеше под ръка улична жена към близкия хотел, мълчаливи нощни работници почваха да мият с маркучи паважа, самотно отекваха стъпките на стражар. При трамвайната спирка изтощена от нощно дежурство телефонистка роптаеше срещу ниската заплата, беден пенсионер мърмореше срещу поскъпването на живота.

Докато немските дивизии се придвижваха на юг, в тютюневите кръгове кипеше трескава дейност. Основаваха се набързо нови дружества. Хора без никакво понятие от тютюн ставаха германофили, регистрираха нови фирми, сключваха договори и получаваха кредити от Немския папиросен концерн. Почтени запасни офицери, на които никога досега не бе идвало на ум да търгуват, бяха обхванати от златната треска на тютюна. Те изравяха от забравата на миналата война немските си ордени, а ходатаите им изтъкваха пред фон Гайер миналите им заслуги и честност. Впрочем някои от тези хорица бяха наистина честни. Те не умееха да крадат и да лъжат, както не умееха да търгуват, но вместо тях крадяха и лъжеха полуграмотните им майстори, които привличаха от старите фирми и произвеждаха набързо в чин експерти. Баташки и един запасен генерал основаха малка, но цъфтяща тютюнева фирма. Бившият майстор от „Никотиана“ си купи кола, поддържаше метреса и даде децата си в немско училище, но скоро се увери, че тия неща не бяха лъжица за неговата уста, тъй като всички почнаха да му се смеят. Единствените места, където продължаваше да се усеща добре, си оставаха пак малкото кафене в родния град и вмирисаните кръчмици по селата, в които изнудваше селяните. Тук той си оставаше купувач без съперници, ненадминат майстор в стихията на дребните шмекерии. И затова той успяваше да постигне винаги ниско кайме при високи партиди.

„Никотиана“ се подготви също за похода в Беломорието. В съдружие с другите едри фирми тя накара правителството да изработи закон, чрез който държавата поемаше риска на закупените тютюни в Беломорието. Така господата Морев, Барутчиев и други се гарантираха от евентуални загуби при сигурни печалби. Ако Тракия останеше под чужда власт, държавата се задължаваше на незнайни основания да им заплати стойността на закупените и останали там тютюни.

— Това ще бъде великолепен удар — каза Борис една вечер в Чамкория.

— Кой удар?… — разсеяно попита Ирина.

Тя го погледна уморена от деня, който бяха прекарали с фон Гайер и някогашния майор Фришмут. Свежото и младежко лице на Борис бе започнало да повяхва. В загубената еластичност на кожата, в бръчките около устата и торбичките под очите личеха признаците на преждевременно остаряване от напрегнатия живот и злоупотребата с коняк. Ирина съзна равнодушно, че след още няколко години той щеше да се превърне в непривлекателен и досаден физически мъж.

— Ти не слушаш какво ти говоря — рече той троснато. — Интересуват те само удоволствията.

— За какво говореше?… — попита тя, търсейки един детективски роман, с който искаше да се приспи.

— Казвам какво би било, ако успея да закупя, преди да свърши войната, големи количества тютюн от последната реколта в Беломорието…

— Откъде знаеш, че Тракия ще остане наша?

— Докато не падне Германия, ще бъде наша… Немците са обещали това изрично. И представи си сега, че аз пренасям навреме партидите в България и ги хвърлям на международния пазар, когато всичко живо търси тютюн!… След всяка война консумацията на тютюна се увеличава. Всичко това е свързано с големи рискове, но аз ги обичам.

— А какво ще стане, ако ни окупират гърци? — произнесе тя раздразнено. — Те просто ще пренесат тютюна си обратно, като заграбят и нашия… Тогава страстта ти към рискове ще изчезне.

— Гърци и сърби няма да ни окупират никога — отговори той. — Армиите им ще бъдат унищожени тази пролет.