Но Стоичко бе свикнал с чорбаджийския нрав на приятеля си и не се обиди. Той пийна от ракията, замижа и почувствува блажено огъня в жилите си.
— Защо се довлече пак? — попита Джони.
— Така!… Да си поприказваме за старото време.
Джони се усмихна под мустак. Той не бе съвсем безчувствен към спомените от миналото и погледна неволно глинената бутилка за ром. Стоичко Данкин използва веднага мигновената му сантименталност и каза бързо:
— Помниш ли, Джоне?… Заедно го отвлекохме.
Кръчмарят продължаваше да гледа бутилката. Подвигът на патрулното нападение, който преди двадесет и пет години им донесе медали и отпуска, бе твърде вълнуващ, за да се припомня хладнокръвно. Той изпълваше Джони с трепетно чувство за дребните случайности, от които зависеха понякога животът или смъртта. Сухи, окъсани, полугладни, но млади и пъргави като пантери, те се промъкнаха до английските окопи в една безлунна нощ и въоръжени само с бомби и ножове, успяха да отвлекат един полумъртъв шотландец, който умря от получените рани след няколко часа. През схватката имаше ужасни мигове, в които всичко зависеше от бързината на ударите с ножовете. Но Стоичко Данкин беше спекулирал досега много пъти с вълнението, което тия мигове пробуждаха у Джони. И затова, макар и разчувстван, кръчмарят рече:
— Гиди лисица!… Само за ракия ли мина сега или пак пари ще искаш?
Стоичко се ухили виновно, показвайки редките си жълти зъби.
— Немотия, братко… Нали знаеш!… — смотолеви той.
— Не давам — намръщено отсече Джони. — Тая година тютюнът ще спадне още. Дал съм ти за целия максул… та и отгоре.
Стоичко Данкин продължаваше да се хили едновременно стеснително и гальовно като манастирски послушник, който иска от игумена пари.
— Колко? — сурово попита кръчмарят.
— Дай там хиляда и петстотин — смутолеви нерешително Стоичко.
— Защо са ти?
— Искам да облека момчето — заекна дърварят. — Най-големия… ти го знаеш… дето учи в града. Тая година свърши гимназия… а наесен го викат в школата за запасни офицери.
— Оня, хайманата ли?… — злобно попита Джони. — Дето на Гергьовден напсувал царя?
— Лъжа е, братко, не вярвай на хората — бащински се застъпи Стоичко Данкин, като глътна от ракията и обърса с длан посивелите си мустаци. — Някой го е наклеветил… Момчето си е добро. Работеше и се учеше само. Лев не съм похарчил за него…
Дърварят млъкна с блеснали от гордост и умиление очи.
— Та рекох да му купя един кат граждански дрехи… — продължи той. — Грех ме е от Бога… Досега не е видяло нищо от мене. Хляба, дето се казва, от дете само си го е изкарвало като аргатче…
Джони слушаше, загледан мрачно и завистливо пред себе си. Стоичко Данкин съзна изведнъж, че без да иска, бе засегнал раната на приятеля си. Джони имаше две деца — син и дъщеря. Синът му едва успя да изкара прогимназия. След безуспешни опити да продължи в гимназията той се върна при баща си, където затъпя още повече от еднообразната работа в кръчмата и всекидневното пиене на ракия. После той изкара военната си служба в града, но оттам дойде развратник, скандалджия и достоен съперник в любовните похождения на старшията. Дъщерята на Джони завърши стопанско училище, беше хубавичка и паметлива, но пристана на един хайта дърводелец, който идваше на селските събори с напомадена коса и контешки граждански дрехи. Сега този младеж тичаше по други момичета, не работеше нищо — при все че Джони му обзаведе в града цяла работилница, — и ядеше готови пари от зестрата на жена си. Прахосването на парите, които дърводелчето беше изнудило при сватбата, действуваше особено зле на стиснатия и пестелив Джони. Всичко това бе добре известно на Стоичко Данкин. Той изпита съчувствие към мъката на приятеля си и направи непохватен опит да я смекчи:
— То и моят маскара не е много за хвалене — рече той.
— Младо е, нали знаеш… Всичко може да му завърти главата. Но искам да му купя един кат дрехи… Та рекох…
— Пари за сина ти не давам — сухо отказа Джони.
— Защо бе, брате?
— Така.
— Сега максулът ми е голям — опита се да го убеди Стоичко Данкин. — Ще изкарам тютюн и от онова парче, което взех на изполица от поп Манол.
— Не давам — повтори кръчмарят.
И за да покаже, че нямаше нищо против личността на самия Стоичко Данкин, тикна пред него второ шишенце с ракия. Но Стоичко почувствува горчиво змийската завист в душата на приятеля си.
— Ех, Джоне!… — въздъхна той тъжно, без да се докосне до ракията.
Читать дальше