Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Най-сетне тя стигна до склада, но се спря изведнъж. Пред желязната, омотана с бодлив тел ограда, която го отделяше от улицата, видя малка група от хора. После внезапно под лунната светлина тя забеляза между тях и Борис. Той стоеше наметнат с пардесю и гледаше заедно с другите нещо тъмно, простряно върху тротоара. Тя отдъхна. Слава богу!… Сега влизането й в склада не представляваше никаква трудност. Трябваше само да се приближи незабелязано до Борис и да го бутне по лакътя. Останалите хора около него — бедно облечени жители от квартала, няколко полицаи и един войник с каска — бяха непознати. След малко обаче тя забеляза Баташки и счетоводителя. Какво гледаха всички?

Ирина направи още няколко крачки. Лъхна я миризма на бензин. После тя усети внезапно уплаха, трепна и спря. Тъмната, неразличима отначало маса, която лежеше на тротоара, приличаше на човек и в нейната неподвижност имаше нещо трагично.

Ирина се приближи до един възрастен мъж с каскет и дълги мустаци. Подобно на нея той стоеше също малко настрана, сякаш зрелището, над което другите се бяха навели, го отвращаваше.

— Какво има?… — глухо попита тя.

— Какво!… Не виждаш ли?… Убит човек — троснато отвърна мъжът.

— Кой го е убил?

— Пазачите на склада.

— Защо?

Човекът с дългите посивели мустаци махна с ръка и не отговори.

— Саботьор!… — обясни вместо него един младеж с пъпчиво лице и нов костюм.

— Какъв саботьор?

— Стачник!… — отговори младежът с пресилено висок глас на абитуриент, който е решил да бъде самоуверен. — Познавам го… Още в гимназията си беше анархист, а сега е направил опит да прескочи оградата и подпали склада… Ето кутията с бензин!…

Младежът посочи с ръка една тенекиена кутия от консерва, която се търкаляше в краката на полицаите.

— Куршумът го е ударил в шията… Искате ли да го видим отблизо? — попита той, като улови свойски лакътя на Ирина.

— Не!… — отвърна тя, като блъсна леко ръката му. А после затрепера, но успя да добави: — Моля, повикайте господина с пардесюто.

Младежът я погледна разочаровано, но отиде да изпълни молбата й.

— Ти ли си?… — произнесе Борис, когато дойде при нея. — Какво търсиш тука?

— Идвах при тебе — механично отговори Ирина.

— Е, добре, че си закъсняла — спокойно забеляза той. — Преди малко тук стана един инцидент.

Той я улови под ръка и въведе в осветения двор на склада. Само младежът с пъпчивото лице забеляза това, усмихвайки се цинично.

— Влез направо!… — рече Борис, като направи знак на двамата македонски пазачи да я пуснат. — Вътре има коняк. Изпий една чашка, за да дойдеш на себе си. Аз ще влеза след малко. Трябва да уредя въпроса с тези идиоти.

— С кои?… — попита Ирина все тъй механично.

— С полицаите!… Чакат следователя и не искат да вдигнат трупа. Не мога да допусна утре целият град да се събере пред трупа.

— Добре, върви!… — каза тя.

После тръгна към жилището в градината, доволна от това, че никой не я забеляза. Под лунната светлина с малките си квадратни прозорчета складът приличаше на затвор. Тя мина бързо покрай двамата македонски пазачи, които седяха на стълбите под истифчийското отделение и пушеха мълчаливо, държейки карабините между коленете си. След убийството, което бяха извършили, полицейските формалности не ги интересуваха. Мършавите им лица се обърнаха към Ирина тъпо и равнодушно. Те не се интересуваха много и от жени. Когато Ирина отмина, единият извади от джоба си плоска бутилка с ракия и отпи няколко глътки.

— Унче!… — каза той, като облиза устните и подаде бутилката на другия. — Чорбаджиот ке да̀ет бакшиш!…

— Мо̀ре, ке да̀ет!… Пинтия!…

— Зашчо, бре?… Куртулисахме скла̀дот от о̀гин!…

— Нѐзнам!… — скептично отвърна Унче, като изпи мрачно остатъка от ракията. — Додея ми от кръв!… Ке фанем да тепам и чорбаджии!…

— Дѐтинска работа!… — рече другият, като го погледна критично.

Той бе забелязал отдавна: Унче имаше слаби нерви. След това се унесе в мисли за угощението, което щеше да поиска на другия ден от Баташки.

Ирина влезе в градината и постоя малко под сянката на една липа, докато се увери, че пред осветения двор на къщата нямаше да срещне никого. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Жената и децата на счетоводителя спяха и вероятно не бяха чули гърмежите. Луната грееше все тъй спокойно, а цветовете на липата изпущаха гъсто благоухание. На една от скамейките в посипаните с пясък алеи стояха забравени детски играчки: малко дървено велосипедче и тенекиена кофичка с лопатка. Приятно се живееше в това господарско жилище, отделено с висока тухлена стена от света на работниците. И навярно затова счетоводителят беше толкова предан на фирмата и дискретен към частния живот на хората, които я управляваха. Жена му поддържаше къщата и готвеше хубави ястия за служебните посещения на Костов, а през ваканцията задължително отиваше с децата си на курорт, за да не пречи на срещите между Борис и Ирина. Всичко това счетоводителят и жена му пазеха в пълна тайна. Но сега Ирина почувствува смущение от късния час, от смъртта на баща си и не искаше да я видят. Тя почака още малко и влезе вътре.