Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Слушай!… — извика той с неочаквана грубост. — Кой ти каза всичко това?

— Кое?… — попита тя, като следеше израза на лицето му критично.

Стори й се, че въпреки грубостта, клепачите на очите му мигаха виновно и тъжно.

— Че ако не беше избухнала стачката, баща ти нямаше да бъде убит.

— Легни си!… — каза тя тихо.

— Искам да зная!… — високо настоя той.

Ирина наведе глава, за да не срещне погледа му, и чу ясно как той си наля нова чаша коняк. Тя съзна, че и с него тази вечер ставаше нещо особено. Може би беше потиснат от арестуването на брат си и от твърдото решение да не направи нищо за освобождаването му. А и трупът на убития пред склада човек сигурно засилваше угризенията му. Но всичко това беше недостатъчно, за да го разтърси основно, да предизвика очистителна криза в духа му. Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола. Сега Ирина го виждаше в безпомощната му голота. Той беше само едно морално нищожество, безплодна и дребна душа, оскъден интелект, способен само към безскрупулни търговски операции. Всичко, каквото беше постигнал, можеше да се извърши от всеки аморален хитрец, ако разполагаше със средствата, които му беше дала Мария. В душата му липсваше всякакъв колорит. Тя беше лишена дори от дилетантските наклонности и снобизма, на които се отдаваха другите тютюневи господари. У него нямаше идеал, който да го погълне, нито семейство, към което да изпитва нежност, нито пороци, на които да се отдаде, нито живописни прищевки, които да изпълнява. Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта. Колкото по-мощна ставаше „Никотиана“, толкова по-силно го обземаше лудешката идея да основе филиали в чужбина, която компенсираше чувството му за малоценност. А за да стигне дотам, трябваше да трупа, безспирно да трупа пари, да минава през подкупи, изнудвания, убийства, които за другите бяха невидими, но сам виждаше много добре. И нервите му вече не издържаха. Дребният му морален ръст на нищожество, издигнато случайно от жена, на страхливец и филистер, се огъваше. Не беше все едно да изиграваш хората и да заповядваш действия, които свършват с убийство. Не беше все едно да се надлъгваш с Торосян и да смазваш с насилие стачката на хиляди работници. Той беше смутен, спасяваше се от страха си в алкохола, не приличаше поне на корав разбойник, а само на слаб, жесток и малодушен джебчия. Може би вечер, когато оставаше сам, виждаше призрака на възмездието, което щеше да дойде от всички тия хора, на които отказваше да повиши надниците, които полицията гонеше, отвличаше, изтезаваше, убиваше… Все по-кален, все по невзрачен и жалък ставаше той пред Ирина тази вечер!… Това ли беше някогашният Борис, когото срещна преди седем години в златистия октомврийски следобед на гроздобера?

— Мълчиш!… — каза той и в гласа му прозвуча чисто пиянска готовност да се скара без повод.

Ирина го погледна мрачно и не отговори. За пръв път го виждаше в такова състояние. В опита му да избяга от страха си, в пиянството му, в желанието му да се кара имаше нещо противно.

— Кой ти каза всичко това? — още по-високо повтори той.

— Трудно ли е да го помисля сама?

Той наведе глава, сякаш съзна безсмислицата на питането си и каза по-разумно:

— Ти имаш вече друго отношение към мене.

— Да. Учудва ли те?

— Зная… — Той направи усилие да запази нишката на мисълта си. — Наговорили са те роднините ти… Как се казваш оня твой братовчед от село?… Познавам го от гимназията… Идваше с шарена торбичка, в която носеше книгите си… Днес ме гледаше през всичкото време така, като че искаше да ме изяде…

— Какво общо има той с двама ни? — попита Ирина.

— Насъскал те е.

— Не съм куче да ме насъсква. Имам собствена преценка за тебе.

Той протегна ръка да си налее нова чаша коняк, но Ирина скочи от дивана и му попречи стремително.

— Не!… Няма да пиеш повече.

— Мислиш, че съм пиян?

— Безобразно при това!… Едвам те понасям.

Тай се разсмя и я погали с неочаквана нежност.

— Възможно е!… Бях много уморен.

— Сипи и на мене една чаша — рече тя тихо.

Борис й поднесе чашата мълчаливо.