Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Лъжеш, дяволе!… — разколебано произнесе пазачът.

— Знаеш ли името ми? — попита Стефан.

— Знам номера ти.

— Тогава по номера намери името ми и ще видиш кой съм. Чувал ли си за „Никотиана“?

— Чувал съм… Та що?

— Брат ми е генерален директор на фирмата.

— Момче!… — сърдито произнесе пазачът. — Аз не съм луд да вярвам на празни приказки… Треската ти е повредила ума.

— Ако беше така, нямаше да ти говоря, когато другите са долу… Повярвай, пазачо!… Брат ми е богат, много богат… Цялата „Никотиана“, десетки складове, милиони килограми тютюн са в негови ръце… Министрите му свалят шапка… генералите му се молят да взема на служба роднините им… Ти знаеш, че днес управляват само парите…

— По-тихо, момче!… — разстроено произнесе пазачът.

— Брат ми заповядва на всички.

— Тогава защо си попаднал тук?

— Защото съм комунист.

— А как е възможно ти да си комунист, а брат ти генерален директор на „Никотиана“?

— Така!… Възможно е, пазачо!… Светът е пълен с ангели и дяволи, които понякога се раждат от една майка… Брат ми е грабител и кръвопиец, а аз се борех за гладните…

— Млъкни бе, момче!… Ще ми докараш беля. А защо брат ти не те е отървал досега?

— Защото сме скарани. Мразим се като куче и котка. Пазачът кимна с глава. Суровият занаят бе създал у него психологическа опитност. Ако Стефан лъжеше, не би говорил така, не би предлагал часовника и парите си… Освен това лъжата би могла да му докара само неприятности.

— Сега разбирам!… — каза пазачът. — Навярно брат ти иска да се поправиш и да станеш отново разумен човек… На него ли да пиша?

— Не, не вярвам на брат си… По-добре пиши на експерта… Експертът ми е приятел… Той умее да дава подкупите и знае какво да прави.

— Слушай бе, хлапак!… Зелен си още… Не се говори за тия работи така… — Той се огледа тревожно, после отключи вратата и влезе в килията. — Дай часовника и кажи адреса!… Ако се отървеш от тука, няма да ме забравиш, нали? И на мене ми дойде до гуша от тоя занаят… — Омръзна ми да сънувам нощем обесените.

Стефан извади часовника си и го подаде на пазача. Но усилието, с което направи това, го изтощи. Пред очите му почнаха да играят черни сенки, нещо притискаше гърдите му, спираше дишането му. Обзе го тъп животински страх. После изведнъж очите му се разшириха от ужас и той произнесе задавено:

— Умирам!… Умирам!…

— Не се бой!… — успокои го пазачът. — Ще подсетя директора да те изпрати в лазарета… Ще му кажа, че си от голям род… И той е чиновник, трепери от големците.

След малко силите на Стефан се върнаха. Пламъчето на живота се надигна, разгоря отново. Обзе го копнеж към прохлада, въздух и свобода. В паметта му изникнаха родният град, образът на майка му, спокойствието и книгите. Борис не му се струваше вече тъй противен. Беше решил да се откаже завинаги от нелегалната дейност. За нея трябваха воля и себеотрицание, които му липсваха. Ала тогава той пак съзна, че някога, през комсомолските години, притежаваше тази воля и това себеотрицание и че сега те бяха вече проядени от покровителството, от спокойния и охолен живот, който Борис беше осигурил на семейството.

Стефан затвори очи в хаоса на противоречията си. Пазачът излезе от килията, а отдолу се чу шум от тракане на налъми. Затворниците се прибираха в килиите си.

Наближаваше краят на лятото — късият и мъртъв сезон, през който работата в „Никотиана“ замираше и даваше възможност на генералния директор и на експерта й да помислят за удоволствията си.

Една вечер, към края на юли, Костов посети госпожа Спиридонова и постигна споразумение относно използването на вилите. Мария бе все още жива и някак упорито жива, а това пречеше на юридическото изясняване на въпросите от имуществен характер. Госпожа Спиридонова продължаваше да поддържа известността си на хубава жена с отчаян спартански режим на диета, масажи и гимнастика. Тя се съгласи да прекара остатъка от лятото с гвардейския си ротмистър в чамкорийската вила, а на зетя си и вече официално признатата му любовница предостави не много удобната вила във Варна.

Противно на онова, което можеше да се очаква, госпожа Спиридонова бе простила вече неизвестния провинциален произход на Борис. Всяка година след общия баланс той прехвърляше в банката й средно по пет милиона — законния дял от печалбата, според броя на акциите, които тя притежаваше в „Никотиана“. Така личното й богатство след смъртта на мъжа й не само не намаля, но даже се увеличи, въпреки разточителните разходи, които правеше около капризите на ротмистъра. Тя продаде дори част от наследството на баща си, за да го превърне в златоносни акции на „Никотиана“.