Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— La situation est mauvaise!… Très mauvaise!… 5 5 Положението е лошо!… Много лошо!… — казваше испанецът.

— Защо?… — Българинът смучеше почти насила хаванската пура, която го бе почерпил представителят на най-новата авторитарна държава. — Аз мога да бъда напълно откровен с вас!… Лошо е за ония, които имат нечиста съвест и потискат малцинства… Но за нас, българите, всеки ход на Хитлер създава нови надежди.

— Ако войната избухне, в нея ще се намеси и Съветският съюз песимистично забеляза испанецът.

— Русите са велик народ!… — призна публицистът, за да не урони достойнството на императорите, хусарите и княгините. — Но трябва да правим разлика между него и режима, който го управлява. Ако Германия реши да се справи със Съветския съюз, руският народ ще бъде естествен съюзник на немската армия.

„Този тип се е побъркал напълно“ — помисли Костов, като извърна главата си на другата страна. Но тогава до ушите му долетя разговорът между един посивял дебеличък господин и секретаря от външното министерство и жена му. Дебеличкият възрастен господин описваше вечерята, която бе дал в клуба на един американец. Той изреждаше кои бяха присъствували на вечерята и кои не. Този господин бе директор на едно от големите застрахователни дружества. Личността му излъчваше спокойствие на човек, който не се тревожи от рискове и получава с математическа сигурност предвидените дивиденти от акциите си. В движенията и говора му нямаше нито следа от трескавата нервност на тютюнотърговците, които тръпнеха при всяко колебание на цените в международния пазар. Върху ръката му блестеше златен пръстен с голям диамант. Някои от по-старите членове на клуба знаеха, че за този искрящ диамант директорът беше заплатил „на времето си“ тридесет хиляди златни лева.

— Буби!… — каза жената на секретаря, след като се сети, че господинът беше поканил на вечерята и тях. — Трябваше да отидем и ние.

— Бях дежурен в министерството — мрачно отговори Буби.

Жената си спомни случая и въздъхна, като сви тъжно пълничките си устни.

— Просто живеем като отшелници!… — рече тя.

Буби понесе с гордо мълчание бунта на жена си срещу робските вериги на кариерата.

— Трябва да поговоря с шефа ви — благосклонно произнесе дебеличкият господин, трогнат от неволята на младото семейство. — Не идва ли ред да ви изпратят някъде?

— Идва!… — саркастично отговори Буби. — В Тирана.

Господинът с диаманта почна да се киска. Отговорът на Буби му се стори много находчив. И за да се понрави на жената, добави сериозно:

— Да видя как ще реагира шефът ви, ако му подшушна нещо за Рим.

Буби поклати глава скептично. Той нямаше голяма вяра в ходатайствата, освен ако последните се провеждаха по изпитана дворцова линия. Той беше мрачен и блазиран красавец с мургава кожа, черна коса и тъмни маслинови очи. Имаше необикновена дарба да прелъстява жени, благодарение на което бе успял да се ожени за дъщерята на един български чокой от Добруджа. Той не бе глупав, но проявяваше наклонност да бродира възглавнички и да носи дълги копринени чорапи, които стигаха над коленете му и които изпъваше с колан и дамски жартиери. Той минаваше също и за голям познавач на старинни ориенталски килимчета. Ала всички тия особености създаваха у шефовете му известно недоверие в него.

Пълничкият възрастен господин произнесе нещо, което Костов не можа да чуе, защото в този момент през салона мина шумно компанията на покерджиите. Постоянен член в нея бе един нисичък, плешив, пълен и необикновено жизнен лекар, който сутрин приемаше в кабинета си, следобед тичаше по визити, а вечер се отдаваше на покер. Той имаше голяма клиентела, бе отличен диагностик и човекът с най-почтените доходи в клуба.

Компанията влезе в игралнята и в салона настъпи тишина. Съветникът от испанската легация и публицистът си отидоха, след като се проагитираха взаимно за гения на Хитлер. След малко ги последваха онеправданият секретар, жена му и дебеличкият посивял господин, чийто диамант, купен „на времето си“ за тридесет хиляди златни лева, искреше студено и някак хипнотизиращо.

Диамантът привличаше със странна магическа сила погледа на жената, която притежаваше цяло сандъче от абаносово дърво с бижута, но която сега, без да знае защо, изпитваше нелепо желание да прибави и този диамант в него. После тя съзна изведнъж нелепостта на желанието си и потисна една прозявка.

След излизането им атмосферата в салона стана приятно сънлива. Костов помоли келнера да угаси кристалния полиелей. Останаха само светлините на абажурите до масичките за пушене. Жълтеникавата им светлина разводняваше шарките на персийския килим и кадифето на мебелите. От игралнята долитаха задушено гласовете на покерджиите. Вероятно играеха на едро, защото липсваха смехове. Някой направи троен реланс.