Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Стига!… — задавено изкрещя Ирина.

— А, гневиш се, значи!… — произнесе той саркастично. — Срещу кого?

— Срещу тебе!… Това е чудовищно изопачаване на нещата… Това е завист!… Омраза!… Ти си отвратителен комунист!…

— Да, аз съм комунист!… Но тия неща се виждат и от хиляди хора, които не са комунисти… А ние, комунистите, се различаваме от тях по това, че не стоим със скръстени ръце или поне не мълчим… И затова ставаме отвратителни.

— Стига!… Престани!… Махай се!…

В гласа на Ирина прозвуча истерия. Лицето й се разкриви от вътрешен ужас, от нещо страшно, за което умът й несъзнателно беше избягвал да разсъждава досега.

— Не, няма да се махна — с мрачно спокойствие продължи той. — Щом съм започнал, трябва да свърша докрай. И ако ти си човек с характер, трябва да ме изслушаш, а после да възразиш… Никаква представа нямаш ти защо избухна стачката и как я смазва Борис… Той се гаври с човешкото право на храна и живот… На работниците не се позволява дори едно събрание… Кой разум може да възприеме това?… Завчера убиха баща ти и една работничка, вдовица, която оставя на улицата две деца… Но жестокостите не спират дотук. Преди два дни в околийското управление някакъв човек, вероятно комунист, е бил смазан от бой. Военният фелдшер, който е бил повикан да го свестява с инжекции, е уволнен дисциплинарно и заплашен със съд, задето се е осмелил да протестира… Симеон, водачът на стачниците в града, е изчезнал безследно… Изчезнали са и други работници… Тези хора ще бъдат подложени на зверски изтезания, докато подпишат признание за несъществуваща конспирация. И само свръхчовешката воля сред мъките, само отказът да подпишат измислени показания представлява малък, несигурен шанс за спасяването им, ако палачите не решат да ги застрелят без съд… Престъплението на тия хора е, че са организирали стачката… Опитай се да помислиш върху всичко това!… Опитай се да видиш откъде идват гневът и недоволството на тия хора, които светът на Борис и ти заедно с него наричате комунисти, предатели, родоотстъпници!… Опитай се да проникнеш в този свят и тогава ще видиш, че той е изграден върху кръв, насилие и грабителство, че Борис не е силен човек, а само хитрец, който завладя „Никотиана“ с помощта на една жена, само тъпо и бездушно търговче, превърнато в грандоман, само филистер без човечност, без пориви!… Утре, когато устоите на неговия свят се раздрусат, ще видиш пълното му морално нищожество, ще видиш колко е жалък, безпомощен и страхлив… В слугите му, в чиновете на армията и полицията, които ни избиват, все пак има нещо човешко… Това е способността им да се жертвуват в борбата с нас, заблудата на фалшивото им родолюбив, жестоката необходимост да се превръщат в убийци срещу парче хляб… Но във финансовата олигархия, която им заповядва, няма нищо!… Нищо освен върховен цинизъм и нравствена тъпота!… Ето това е светът на Борис!… Това е самият Борис!… Такъв ли беше твоят идеал? Нима можеш да го обичаш? Нима си уверена, че и той те обича? Нима ще приемеш заради него да те наричат поддържана жена?

— Мълчи!… — изкрещя тя. — Това е чудовищно!…

— Но така те нарича целият град!… И ние, простите роднини от село, се червим.

— Не ме интересувате!… Презирам този град!… Ще се махна завинаги оттука.

— А майка ти?… — спокойно попита той.

— Майка ми е осигурена материално.

— О, не се касае за това!… Въпросът е, как ще понася срама?

— Какъв срам?… — Ирина го погледна с немислещи, разширени от гняв очи. После изведнъж разбра мисълта на Динко и закрещя диво: — Махай се!… Излез от стаята ми веднага!… Излез!… Излез!…

Късно вечерта тя се опита да заспи, но не можа. Дразнеше я хъркането на роднините, които спяха в коридора, твърдата пружина на леглото и еднообразният шум на реката. Беше отвикнала от цялата обстановка. Дори смъртта на баща й не можеше да я примири с неудобствата. И тогава изведнъж тя се уплаши от себе си. Стори й се, че у нея вече живееше друг човек и че това беше станало отдавна, но го съзнаваше едва сега. Смущаваше я досадата, която изпитваше от къщата, от роднините, от майка си, от еснафската и надута тържественост на погребението. Тя изобщо не се бе развълнувала достатъчно от смъртта на баща си и прие новината поразена, но без скръбта, която трябваше да изпита. Дори когато остана сама и се разплака, преди Динко да влезе в стаичката й, тя направи това всъщност от жалост към себе си. Да, тя беше вече друг човек!… Принадлежеше към друг свят и това беше светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, на Борис, на Костов и на фон Гайер, светът на върховната власт, лукса и удоволствията, някогашният свят на Мария. Към този свят принадлежеше тя сега, духовно и физически, и затова не се беше трогнала достатъчно от смъртта на баща си, затова усещаше скрито и несъзнателно облекчение от нея, затова тази бедна стаичка, коравото легло и хъркането на роднините от село я дразнеха.