Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Това погребение е съвсем селендурско!… Ирина претендира за интелигентност и не би трябвало да допусне подобна комедия!… Жалко за Борис.

По стълбите слезе жената на Чакъра, която хълцаше тихо. Зад нея, красива и мрачна, вървеше Ирина. Тя беше в много елегантно траурно облекло и гледаше втренчено пред себе си, но по лицето й нямаше никакви сълзи. Всички съзнаха, че под гъстия креп прозираше вече не предишното момиче Ирина, а жена от съвсем друг, недостъпен свят, която не се засягаше нито от присмеха на местния хайлайф, нито от смешните обреди на простите, неуки роднини. След нея се показа Борис, а после Костов, кметът и началникът на гарнизона — всички с подходящо скръбни и сериозни лица. Липсваше само околийският началник. Той се чувствуваше гузен и положението му беше разклатено. Веднага след пристигането си господин генералният директор на „Никотиана“ беше попитал кмета защо околийският началник е хвърлил в опасния момент най-стария и заслужил полицай. Кметът, който беше в неприятелски отношения с околийския, отговори угоднически:

— И аз не мога да си обясня, господин Морев!… Непростима грешка!… Той е просто некадърен да се справя с положението.

Като нареди по тоя начин шефа си, чието място се надяваше да заеме, кметът се възползува от случая да изтъкне и грешките му по друга линия. А господин генералният директор на „Никотиана“ заяви многозначително, че ще се заинтересува от постъпките на тоя тип. И така всички знаеха, че песента на околийския началник беше вече изпята и че предстоеше уволнението му.

Поради силната горещина тялото на Чакъра беше почнало да се разлага и ковчегът намирисваше леко.

— Вони!… — невъзмутимо установи съученичката на Мария, като сгърчи малкото си чипо носле.

Тази спокойна забележка предизвика нов пароксизъм от смях у приятелите й. Но тя не обърна внимание на това, а продължи да гледа, за да не изпусне нищо от погребението, което щеше да опише в дълго и подробно писмо до една от приятелките си в София.

Момчетата с хоругвите и венците нагазиха в праха, след тях тръгнаха поповете, изпотени и намусени от чакането, после стражарят, който носеше ордените на Чакъра. Следваше катафалката, а зад нея близките, почетният взвод и тълпата. Шествието се проточи лениво по слънчевите улици на града, като оставяше зад себе си облак от прах, наситен с противна, смесена миризма от труп, тамян и цветя. От време на време проехтяваше мрачното пеене на свещениците и подрънкване на кадилница. Минувачите се спираха и гледаха учудено как Борис крачеше зад катафалката. Едни преценяваха това като разкаяние, а други — като демагогия и нахалство. Само малцина — и те бяха най-проницателните — съзнаха веднага, че той беше вече тъй богат и могъщ, та нямаше нужда нито да се разкайва, нито да демагогствува.

А в това време заравяха набързо трупа на Спасуна. До ямата, в която гробарите хвърляха пръст, стоеха роднините й — работнически жени и неколцина мъже, които бяха свалили каскетите си. Една от жените беше сестра на убитата и хлипаше тихо. Децата на Спасуна, с подпухнали от плач очи, гледаха като малки изоставени кученца. Един мършав възрастен поп свиваше бързо епитрахила си.

Към групата се приближи дребен стражар с вехта куртка и лице, набраздено от ситни бръчки.

— Хайде по-скоро!… — викна той. — Много се бавите.

Той беше получил заповед от инспектора да изгони работниците преди идването на голямото тържествено погребение.

Гробарите ускориха работата си. Върху сиромашкия гроб се образува малка купчина от пръст, на която жените поставиха няколко стръкчета босилек и карамфили. Стражарят с набръчканото лице отново подкани работниците да се разотидат. Гробарите приседнаха на тревата, бършейки потните си лица. Един от тях запали цигара. Работниците се отдалечиха тихо. Последни си отидоха сестрата на Спасуна и някаква бабичка, която поведе сираците за ръка. Напечените от слънцето гробища потънаха отново в сънлива, меланхолична тишина.

След няколко минути по шосето откъм града са зададе дълго шествие, забулено с облак от прах. Идеше голямото погребение на Чакъра.

Ирина се върна от гробищата с майка си и роднините от село, които бяха дошли за погребението предишния ден, но спаха в хана. Ирина ги бе посрещнала враждебно още с пристигането им. За да спестят разноските в хана, те си направиха устата да нощуват в къщи, а това беше неудобно и я разгневи. И Динко й се стори досаден, макар че — по въпроса за спането — той взе напълно нейната страна и принуди роднините да отидат в хана. Мълчанието, с което посрещаше коментариите около смъртта на чичо си, показваше, че той имаше особено мнение по въпроса. Ирина забеляза, че той се взираше намръщено в елегантната й траурна рокля, в маникюра и прическата й. Може би той изчисляваше дали парите, които Ирина получаваше от къщи, можеха да й стигнат за всичко това. Ала после тя веднага съзна унизено, че външността й правеше впечатление на всички. Изискванията на средата, в която се движеше, ставаха все по-големи и от няколко месеца Борис беше поел напълно разходите за облеклото й.