Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Слушай!… — каза той със спокоен тон, който я изненада и дори някак разстрои. — Аз съм единственият от роднините, който би могъл да те разбере. Дори покойният чичо не можеше да направи това. Той беше честен, но скован от еснафския морал на средата си… И това ти дотягаше, нали?…

— Да — отговори тя тихо.

— Уверена ли си, че аз мога да те разбера?

— Не напълно.

— Тогава да допуснем, че имам поне добра воля за това.

— Нека допуснем — каза тя скептично и равнодушно.

Той погледна мрачно малката й нежно-мургава ръка със златен часовник и тъмночервен маникюр. Червилото на устните й беше оставило следи върху позлатения край на цигарата. Нищо не издаваше отчуждеността на Ирина от семейството така добре, както тази изящна, грижливо поддържана ръка. И все пак в нея имаше нещо, което напомняше, че беше ръка на момиче от народа. Това бе нейната закръгленост и здравината на мускулите от китката нагоре.

— Да, нека допуснем!… — той се усмихна горчиво. — Тогава аз бих могъл да ти задам няколко въпроса, без да помислиш, че се бъркам в живота ти или се опитвам да ставам опекун.

— Опекун ли?… — повтори тя като студено ехо. — Не, нямаш право… От къде на къде?

— Естествено!… Говоря ти като приятел… Или като представител на семейството, ако думата приятел те дразни.

— Не, не ме дразни. — Тя угаси цигарата си. — Какво искаш да узнаеш?

— Не това, което предполагаш. Оставям външната форма настрана.

— Много добре!… — каза тя и в гласа й прозвуча сдържана признателност. — Аз не мога да се омъжа сега за Борис.

— Не, не е важно дали ще се омъжиш, или не.

Тя го погледна с изненада. Умните му зелени очи бяха втренчени неподвижно в лицето й. От тях се излъчваше ведър и спокоен блясък, който й даваше смелост да говори откровено.

— Тогава какво?… — попита тя кротко. — Ако мислиш, че аз получавам от него големи суми, лъжеш се!… Аз приемам само онова, което ми е необходимо, за да се движа в средата му.

— И това е без значение — продължи той, като я смайваше все по-силно. — По-важно е да бъдеш наясно със себе си… По-важно е да знаеш какво обичаш: самия Борис или неговия свят?

— Мога да ти отговоря веднага. Обичам само Борис.

— А на мене ми се струва, че не го обичаш вече — продължи той с равен, замислен глас. — Ти не би могла да обичаш един мъж, който те захвърли като парцал, за да се ожени за Мария, за да спечели „Никотиана“… Спомняш ли си в какво състояние се намираше тогава?… Как, нима си забравила вече това?

— Аз страдах, защото го обичах — бързо произнесе тя. — И сега го обичам!… И винаги ще го обичам!… На всичко съм готова заради него!… — Гласът й внезапно стана ироничен: — Друго?… — попита тя.

— Не, няма друго!… — каза той с мрачна усмивка. — Това те оправдава напълно.

— Мисли каквото искаш — произнесе тя.

Лицето му отново стана спокойно и сериозно.

— Най-малкото ще бъда уверен, че се самоизмамваш. Той драсна кибрит и запали още една от острите си цигари. — Значи го обичаш?… — Гласът му прозвуча почти без ирония. — Но едва ли толкова, колкото преди, а това значи много при сегашните обстоятелства.

— Какво например?

— Това, което казах преди малко. Ти обичаш всъщност неговия свят… Сега ти обичаш Борис дотолкова, доколкото държиш за неговия свят… за суетността да бъдеш любовница на мъж, от когото всички треперят.

— Остава да ме наречеш и платена любовница. Все ми е едно.

— Аз се боя именно от момента, в който сама ще се почувствуваш такава.

— А ако се омъжа за него? — попита тя презрително.

— Ще бъде само успех в кариерата ти.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Да, това!… И още едно: съзнаваш ли, че Борис е същинският убиец на баща ти?

— Убиец ли?… — повтори тя слисано.

Подхвърлената дума беше страшна. Тя сякаш изскочи не от устата на Динко, а от нещо, което стоеше извън него, извън омразата му към Борис. Тя дойде от самата действителност, която не можеше да се изопачи от омраза или снизхождение.

— Та нима не си мислила върху това? — продължи той, без да й даде време да се опомни. — Какво, ти си уверена, че стачниците го убиха, нали?… А кой принуди гладните работници да стачкуват?… Кой изпрати баща ти срещу тях?… Кой заповядва на правителството, министрите, околийския началник, полицията?… Кой управлява всъщност тази страна?… Само капиталът!… Само Борис и олигархите като него!… И баща ти, послушно колелце от държавната машина, което вчера се счупи, се управлява пак от Борис!… Борис е всесилен!… Но всеки честен човек ще се възмути от „Никотиана“ и от постъпките му. Всеки вижда, че той би могъл да повиши надниците и пак да му останат милионни печалби, пак да живее като княз… Но работниците за него са добитък, безправна тълпа, от която той може да изстисква икономии в манипулацията. Тези икономии са за него част от печалбата… Защо да повиши надниците дори с пет на сто, когато работниците, след още няколко дни, сами ще молят да постъпят в складовете?… Вчера обиколих работническия квартал. Видях мъже и жени, които искаха да разграбят една фурна… Майките няма с какво да нахранят децата си… Видях две момчета, които се сбиха за парче мухлясал хляб… Ето това докарва кликата, която днес е възседнала целия български народ!… Това е твоят Борис, който ти е подарил златен часовник и сребърна табакера с рубини. Но това са всъщност заграбени, откраднати от народа неща…