Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Но съзнанието за всичко това в самотата на нощта й се стори страшно. То подсказваше, че в сърцето й се беше загнездило нещо кораво и студено като света, сред който живееше. То насочваше мисълта й към други неща, които бяха още по-сурови, по-изобличаващи, по-горчиви. Тя си спомни, че комунистите от Медицинския факултет говореха винаги за някаква връзка между всички събития в света. Сега тази връзка изпъкваше в мисълта и с неумолима яснота. Жестоката истина, която Динко днес й посочи, бе очевидна. Тя съзна, че не дивата Спасуна, не озлобената тълпа, не сприхавият околийски началник бяха убили баща й. Истинският му убиец беше светът на олигархите, светът на Борис, самият Борис!… Тя си спомни как онази вечер в дома на Костов той беше заявил с небрежна самоувереност пред германците, че е осигурил поддръжката на правителството и ще смаже стачниците в няколко дни. И той беше на път да ги смаже. Той ги бе почти смазал, с цената на жестокости, които тя съзнаваше едва сега. О, тя знаеше, че Борис щеше да поиска уволнението на нетактичния околийски началник, че щеше да даде възнаграждение на семействата на загиналите полицаи, че беше дошел на погребението, за да я реабилитира морално пред града, че показваше готовност да прави всичко за нея!… Но нима това можеше да върне живота на баща й, на убитите работници и стражари? Действително ли обичаше Борис, или това, което изпитваше към него, беше отмъстителен порив на честолюбието, на унизената гордост, на жаждата и за живот — порив, който тя не съзнаваше ясно и се стараеше да прикрие от себе си с отказа да се омъжи, с великодушието към клетата и болна Мария? Не, не беше така!… Тя го обичаше още. Тя си спомни октомврийския следобед на гроздобера, когато видя Борис за първи път, когато той беше нищожен провинциален младеж с изтрит костюм и разкривени обувки, без никакво бъдеще, без стотинка в джоба си, мрачен и затворен фантаст, който отказваше да тръгне по друг път освен по тоя, който водеше към златния мираж на тютюна. Ето този младеж обичаше тя!… И нека се увери, че го обича още, че Борис не беше чудовището, за което говореше Динко, че самата тя не бе поддържана любовница, а нежна и любяща жена!… Нека се увери веднага, още сега, защото това, което изпитваше след разговора с Динко, беше страшно и непоносимо!…

С бързо движение тя дръпна завивката, запали лампата и трескаво почна да се облича.

Докато правеше това, тя съзна, че отиването й в тоя късен час при Борис, след деня, в който бяха погребали баща й, щеше да възмути всички. Но тя нямаше сила да остане повече сама и да се бори с мислите си, които ставаха все по-мъчителни. Стори й се, че ако продължи да стои в стаичката си, цялата нощ щеше да мине в безсъница, в морални гърчове и на сутринта щеше да стане от леглото си още по-слаба, още по-неспособна да се справи с хаоса, който сега бушуваше в душата й, който щеше да отрови задълго спокойните дни след победата й в живота, след влизането й в новия, бляскав и могъщ свят. По-скоро при Борис!… По-скоро при човека, когото обичаше, за да се спаси от тоя късен час на самотност, на страх, на морална криза, който нервите й не познаваха, не бяха изпитвали досега. Тя угаси лампата и бавно, като правеше усилие да не вдига шум, излезе в коридора. Лъхна я миризма на спарени тела. Хъркането и задухата от спящите роднини в коридора й се сториха противни. Същевременно тя намери в тях слабо оправдание на постъпката си. Ето, от този груб свят на еснафи и селяни бягаше тя!… Какво право имаха да се бъркат в живота й? Динко, който си беше вече заминал, й се стори непоносим.

Тя слезе на двора и отдъхна с облекчение. Никой не беше усетил излизането й. Над заспалия град грееше пълна луна. Прозорците на съседите бяха тъмни. От време на време се разнасяше жаловитият крясък на някаква нощна птица.

Ирина тръгна бързо по улицата и зави през едно обрасло с бурени място към реката, след това мина малкото дървено мостче и по тесните, зле осветени улички на отсрещния квартал, населен с бежанци и дребни занаятчии, отправи се към склада на „Никотиана“. Когато го наближи, срещна патрул от войници със стоманени каски. Едва сега й дойде на ум, че поради стачката складовете бяха охранявани от войска и полиция. За да влезе при Борис, който спеше в къщата зад склада, трябваше да дава първо обяснения на пазачите и да събуди семейството на счетоводителя. Всичко това щеше да я изложи. Тя се смути и разколеба, но мисълта да се върне в къщи, без да види Борис, й се стори ужасна. По-скоро, по-скоро при Борис!…