Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— За пет години хората научават философията и една година им артисва — подразних го, но землякът не се предаде:

Това е малко по-сложно и от философията, защото за усвояването на тоя занаят са необходими не само знания, но и специализирани рефлекси, които се придобиват не за ден и два… Нейсе! — махна той с ръка. — Ела сега на „кучешкия зъб“, да ти покажа къде ще залостим стената!

Изкачихме се встрани от шосето на един камък, наподобяващ наистина кучешки зъб, с малка площадка на върха, откъдето се виждаше много добре оная част от дефилето на Въча, където се разполага постепенно строежът на „Филипов мост“. Под камъка зееше сондажна дупка, провъртяна от геолозите, които бяха опипвали скалните сухоребрия по двата бряга, за да намерят надеждни основи за огромната стена. На камъка бяха изчегъртали:

„Да се помни: Генчо и Пумата сърбаха на тоя камък мътеница. Корава излезе майката земя, ура-а-а-а!“

На какво се бяха толкова израдвали авторите на тоя „севаст-огняновски“ каменен летопис? — Според Ангелов — не само на пригодната за баражиране планинска теснина, но и на здравите скални пластове, и на благоприятното им направление. Тези пластове щяха да поемат напрежението на дъговата стена, която ще задържи водата не със слонската си тежест, както е при обикновените „прави“ стени, а с динамичното съпротивление на сводестата си конструкция.

Около триста метра дълга и сто четиридесет и четири метра висока, дебелината в най-горната част на стената няма да надмине пет метра и въпреки това тя ще може да издържа четири пъти по-голямо от теоретически изчисленото напрежение. В момента се извършва изпробването на макета в една абсолютно наподобяваща на естествените условия обстановка, само че в лабораторен мащаб. Подготовката за построяване на конструктивно най-интересната у нас язовирна стена на „Антонивановци“ е в пълен ход: на „Орехова поляна“ се строят апартаменти, пътят Кричим–Девин се отбива, реката ще бъде „отместена“. Подравняват се и площадки за бетонозавода и за двата едрокалибрени кулокрана, два стоманени динозавъра, които ще помогнат със стоманените си челюсти да бъде събрана попиляната нахалост вода на Въча в едно могъщо езеро с вместимост 280 000 000 кубика.

След това? След това — от сто четиридесет и триметровата бетонна урва — долу, в турбините на ВЕЦ-а, където всяка водна капка ще се превърне в искра, общо 120 000 киловатчаса електрическа енергия годишно (ВЕЦ „Пещера“ дава 110 000 квч). При това „Филипов мост“ е само един от петте баража на новата каскада, два от които ще бъдат построени между Кричим и „Орехова поляна“, друг един в местността „Цанкова скала“ над село Михалково, пето стъпало — в Тишели, и последно, шесто — в Доспат.

— Дебела работа, ей! — зидарят незабелязано се беше присъединил към нашата група и чул обясненията на техника, реагираше по своему.

— Че защо бе, другарю техник, не вдигнем баража на триста метра, тъкмо сме турили душа на мъка? — кимна той към височината с такава енергия, че капаците на ушанката му се заклатиха, като да се канеха да хвръкнат. — Тогава ще да е силата му двойна!…

— Ако я дигнеш триста метра, трябва да е три километра дълга — засече го Ангелов, но това не го стресна.

— Че да! Филистимското море да не е по-малко? (Той имаше предвид Цимлянското море.)

После научих, че тоя сърцат мъж е от широколъшката махала Махмутица — един от най-добрите зидари на строежа. Той не се казваше Полифем, а Гего, но аз вярвам, че ако митичният циклоп възкръснеше, Гего с великанския размах на своето въображение щеше да е първомайстор, а Полифем — само един чирак за носене камъни и кал.

… Защото резецът на бургията Гегова беше от диамант.

Слязохме от „кучешкия зъб“ и се отправихме към скелето под моста, където група зидари редяха тухла въз тухла, и един от тях, с кралимарковски плещи, настоятелно махаше към нас: „Наса-а-аам, наса-ам!…“ Какъв ли беше тоя зор?

— Ние сме зидари от Аканджиево, Пазарджишко — викна той, като наближихме скелето, — искаме да ни фотографирате!

— Защо!

— От амбиция!… Да ни видят в село! — заехтя отгоре гласът на друг, с лисо теме.

Излезе, че крушата си имала опашка; тая същата група аканджиевци били бостанджии в кооперативното стопанство, в един бостан без вода, с тикви и любеници „като гниди“. Взели да им се присмиват, че не им раждат тиквите, а те — все наборлии, фронтоваци, яки мъже — почувствували се обидени и взели, че се дигнали на строежа.