Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало… Там останало и го нарекли „габър“.

В тая приказка не става дума за габърите — благородните, високите, които по стойка и красота могат да се равнят и с бука, а за габърите от най-долната порода, наричани „свинак“ — ония възловати, сиви и чепати габъри, които единствени растат по скалиста земя, без да ги е грижа дебела ли е почвата или не, влажна ли е или суха. От този габър по-жилаво и упорито нещо няма. Козите го ядат, престригват го, дъвчат го, пролет и есен е в устата на добитъка, но не гине. Попречат ли му да расте нависоко, пропълзява встрани. Страда, но не се предава. Гърби се като таралеж над земята и я пази от дъждовните капки и от вятъра. Дали се е разкаял той, че е напуснал селенията на бука и е отишъл да се бори с камънака в пущинака? Едва ли.

Дебелите буки са наистина стройни, спокойни, но те никога няма да узнаят какво е да стъпиш на камък, да го превземеш, да закриляш яребиците от сокола, да препъваш вятъра. Буките лазят по доловете като крадци, а габърът стърчи по високото, без да се бои от нищо. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове.

Ако не е той — свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, Средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.

Букът, ако трябва да ги сравняваме — е само една греда, а габърът — душа.

Кога за пръв път е изпята тая закачлива песен, не зная, но сигурно е, че Въча тогава е била много по-пълноводна, инак момата нямаше да я поставя между себе си и омразния й Метко. Сега всеки босоног рибар може да пребърка Въча, но все пак тя е от най-сприхавите и буйни реки в България. Въча не е „уютна“ като Струма, със заветни лъки, обраснали с пасбища и ракитак, нито може да се похвали с красотата на своите рилски посестрими, с дълбоки вирове и пъстърва, но затова пък дъщерята на белоглавия Карлък има дълбоко и здраво каменно корито, което я прави река с бъдеще. Не случайно върху нея ще бъде изградена най-голямата у нас водно-силова каскада, чието главно стъпало — язовир „Антонивановци“ — е вече в строеж.

Бъдещият язовир е само на десетина километра от село Кричим, но това сравнително късо разстояние се минава, макар и с автомобил, за около час. По шосето непрекъснато се разминават тежкотоварни камиони. Нагоре, към язовира, преобладават коли, натоварени с тухли, надолу — трупчийски и татрите с руда. Бученето на моторите заглушава мекия плисък на реката, отеква по стръмните склонове и ехти. Бреговете са обрасли с проскубан храсталак, само на билото се мярнаха по едно време няколко самотни борики, но на следния завой неочаквано изчезнаха, като да бяха тайнствени разузнавачи на стаено в засада войнство. Ей сега може би щяха да писнат сигнални пищялки, да зазвучат бойни рогове, а след това да „рррахне“ из дефилето гръмотевичният грохот на съборени скали… Наистина, гръмотевичния грохот ние чухме за щастие далече пред нас, където миньорите взривяваха бомби.

Нагоре по реката оживлението все повече нараства: работници вадят по реката баластра, каменари изсичат край пътя скалите, за да сторят място на нови постройки, а други вече копаят основи. Всяко равно местенце (по течението на Въча те са толкова малко) е заето и превзето от купища керемиди, тухли, машинни части и дървения.

Завой… втори и ето мястото на бъдещия язовир. Реката все още си бълбука тихо и кротко, облизва белите камъни и пет пари не дава за хорската суетня. Отсам моста под навес от насмолена мушама, забита на четири кола, един русокос оксиженист заварява машинна част в компанията на двама шофьори. Оттатък моста — провъртян тунел, а високо по десния бряг на реката, накацали по чукарите като ястреби — дружина пътни работници, които просичат новото шосе за Девин. Няма припряна шетня, скриптене на кулокранове и бетонобъркачки; има трясък на стоманени свърдели — но вече са бръмнали компресорите и те свидетелствуват, че е започнала битката с архаичните гнайси.

Встрани от компресора намерихме огън, а край него — припекъл табани, чернобрад мъж с накрехната ушанка свиваше цигара.

— Нашенец, къде ще е стената? — клекнах аз от другата страна на огъня.

— А-а, за стената има още време — тикна той ушанката и кимна към реката. — Първо нея ще отместим, да не пречи на основите, ще вдигнем бетонозавода и тогава ще опрем до стената!