Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Не можаха да разберат нашите, че без вода не стават ни тикви, ни кратуни… Ще им навадиме водица от Въча, че тогава ще се върнем на бостана, за да им покажем раждат ли ни тиквите — завърши бригадирът им Иван Паунов (Крали Марко) и докато тръгнем, до три пъти заръча:

— Фотографията, ей!… Нека да видят!

Небето беше свъсено, облачно, ръцете ми — изтръпнали от студ, та снимките не станаха, но и без снимки няма да забравя тоя бай Иван с дърварски плещи и весели детски очи, тоя нов рицар на честта, който с мила непристореност размахваше рапирата в лицето на ония, които му се бяха подиграли.

Благословен да е огнецът, макар от съчки и мокър вършиняк! Благословен да е и черешовският дървар, дето го запали. След резливия вятър, който ни изпердаши на зидарското скеле, топлата му грейка тъй хубаво ни приласка, че петнадесет минути не помислихме да станем. Само че стопанинът му не се показа приказлив. Прегърнал подкърпените си с гумени пластинки колене, той седеше мълчалив и намусен, загледан в престъргания свински цървул на лявата нога. Нито цигарите, нито фотографическият апарат съкратиха дистанцията между нас. Само едно успяхме да откопчим — че е от групата черешовски дървари, които имат задача да почистят язовирната чашка от всякакъв храсталак. Нему се беше паднало да пази дървата, струпани край шосето. Откъде да сме знаели, че това насилствено бездействие било „трънчето“ в петата му.

— Виках им на главатарите наши да си намерят пазач на дървата, а те: „Не, та не!“ — разпали се той, когато съвсем случайно докоснахме „трънчето“. — Наоколо ври и кипи… нийде никакви хора се наловиха да наоглавят ето тая долу, дето се прави на кротка, само ние, черешовците, гледаме сеир…

— Че какво ти е направила „тая долу“?

— Какво ли? — раздвижи се пазачът. — Лани не затри ли триста декара овощни градини в Кричим? Не удави ли две нашенски мулета и две кози, не бутна ли Михалковския мост — двайсет метра мост за милион и двеста?… Не си я видял, като потъмнее, да видиш каква е… дива!

Той се беше изправил — нисичък, наежен, един планинец, израснал по тъдявашните чукараци във вечна вражда с тая „дива ряка“, на която нийде и никакви хора се канеха да метнат юларчето, а той да гледа отстрани… Как да не боли?

Колегата ме стрелна с очи: „Една фотография?“ Но и черешовецът не беше вчерашен: долови нашите съучастнически погледи, движението към апарата и безцеремонно се извърна:

— Не съм бръснат!… Пък и не ви е притрябвал дърррвар — натърти той на „р“-то, като че съдра своята ленена риза с червена петелка на шията.

И шофьорът на самосвала, който возеше накъртения от тунела камък, не беше бръснат, но той не се противопостави да бъде фотографиран, дори ни улесни и подаде десния си профил (на лявата буза имаше луничка).

— Само че бързо!…

Щом апаратът щракна, обърна се към мене и кимна към бележника в ръката ми:

— Пиши! „Този на снимката е шофьорът Методи Делов… Държи се в графика. От него зависи кога Въча ще бъде отбита, кога ще се дигне стената, за да скочи водата, да завърти турбините и светнат бобините!“

— И като светнат бобините, какво? — Аз и ти — пак с татрата за камъни, само че няма да е на „Антонивановци“, а ще е на „Цанкова скала“.

Взел за чиста проба стихотворната шега, къдрокосият помощник на Делов с една комична сериозност оспорваше бъдещия надпис под снимката на своя шеф.

Скулите на Делов се изостриха:

— Ти знаеш ли какво значи да светнат бобините бе, таралеж? Ти вършал ли си с муле и магаре влажна есенна ръж?… Удари сега шейсет помпи на задната гума, щом не знаеш! — тикна му той ръчната помпа и ровна алаброса му с омаслената си ръка.

Мой ред беше да попитам какво общо има между бобините и есенната ръж.

— Има!… Едно муле и едно магаре имат общо осем копита и четиридесет и осем клинци, но ако се случат влажни снопите, трябва да съжулиш девет пръчки дрянови и ведро пот да издоиш от тях, докато овършееш един харман есенна ръж. Цял ден: „уха-а-а“, „иха-а-а“ — египетска работа!… А цаката му е — медна жичка и бобинка: включиш щепсела на вършачката и вади кутията с цигарите. Ти пушиш, а „бобинката“: „хрррус“, „хрррус“… стига да има кой да подава крините под улея. Това е бобинката!… Ако не си вършал есенна ръж — не можеш й усети сладкото.

Той си тръгна с люшната, кавалерийска походка. Преди да се качи в кабината, помаха с ръка: „Адио-о!“ Камионът загърмя и се намъкна в тунелната дупка с ръмжене като подгонен звяр.