Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— А ти какво правиш тука?

— Зидар съм… фасонирам бараките — лизна той цигарата, която свиваше, и ровна главните за огън.

… Оставихме го да се пече на огъня и вече тръгнахме към входа на тунела, когато една тежичка ръка се сложи на рамото ми:

— Здрасти, земляк.

Млад мъж, с глава по-висок, седеше зад мене и се усмихваше, като да му бях отколешен познат.

— Не си ли спомняш? Анго, бе… Ангел от Лясково — Лъжичката! — припомни ми той. — Тук завеждам тунела.

Къде беше мъничкият и подвижен като попова лъжичка Анго от Лясково, Асеновградско, и къде — дебеловратият левент, който стискаше сега ръката ми като в железарско менгеме!… Пораснал беше въглищарският син, учил се, пооблъскал се година-две на Баташкия водносилов път и ето го сега ръководител по строежа на най-високата баражна стена у нас, която ще залости коритото на Въча.

Като разбра какво ни води на „обекта“, той сам ни поведе из тунела, в който щеше да бъде „отместена“ реката.

Виждал съм преди години как се прокопаваха първите тунели на Баташкия водносилов път: трескотевица, пукотевица, вода до кръста и една страшна мътносива мъгла, извираща от забоя, която засипваше със силикатна пепел хората. Тунелът, в който ние влязохме, нямаше нищо общо с тия мъгливи дупки от ерата на „сухото биене“. Атмосферата в него е чиста, спокойна. Наистина и тука бият задвижените от компресора стоманени свърдели, но постоянната водна струя облизва без остатък силикатния прах.

Троица мъже се изправят срещу нас, трима прославени водносиловци от бригадата на Иван Гарванов — между тях и самият той. Пълнолик и широкоплещест, в гумени ботуши и разкопчана ватенка, тоя известен мъж прилича повече на рибар, отколкото на професионален миньор.

— Журналисти! — церемониално ни представи Ангел.

— Щом е тъй, елате на светло — предложи Иван. — Да се видим очи в очи!

— Защо?

… Оказа се, че в една дописка от Водносиловия път написали, че очите на Гарванов били стоманеносиви, „по-твърди от стоманата“, с която разбивал уж скалите. Та искаше Иван поне тоя път да се не повтаря грешката, защото — в това и аз се убедих — очите му не бяха стоманеносиви, нито сиви, а най-обикновени, кротки, помъдрели от дълголетния строителен опит кафяви очи. При Балък дере те бяха виждали наводнени галерии, при Софан дере — срутени тавани. Познаваха коварните свойства на каолина, коравината на гранита, стихията на подземните води, а сега, опитни и умни, опипваха гнайсите на Въча, за да покажат на звеновода Вихрогонов слабите места.

— Тука, наборе!… Свѐтни му една бургия, само че пряко жилата. А в средата карай право! — описва той големичък кръг в центъра на забоя. — Горе при тавана — косо!

Сухоликият, с лопатести ръце Вихрогонов насочва подпряната на станока бургия и резецът й с пронизително свистене потъва в скалата. Ръцете — спокойни, рамената, гърдите — свободни. Миньорът само регулира посоката и дори има възможност да разговаря.

— Ту право, ту късо… защо така? — опитвам се да проникна в тайните миньорски.

На излизане от тунела Гарванов ме накара да се вгледам в жилиците на скалата и обясни как се разполагат дупките в зависимост от твърдостта й и направлението на нейните „жили“.

Борбата със скалите има своя неписана „тактика“, изучавана не в книгите, а в „боя“, където миньорът придобива усет за съпротивителните качества на камъка и за начините най-бързо и дълбоко да се разбива.

Тази борба има и свои драматични перипетии, дреболии, неудачи… Свършил-несвършил урокът, като забелязва, че ръководителят на тунела ще излезе с нас, Гарванов грабна един стоманен свърдел и му го подаде:

— Гледай, Ангелов, къде си е оставил ръцете оня левак — заварчикът!

Вгледахме се и ние в бургията, но нищо не открихме. Ангелов я наплюнчи и тогава забелязахме на върха непохабената още видиева пластинка, неумело прикрепена от заварчика към резеца.

— Умориха ни тия заварчици — разпалено продължи водносиловският ветеран, като взе бургията и я хвърли на земята, — вземаш нова уж, а още не захапала камъка — захлопва като женско чейне!

Кафявите му очи неочаквано се бяха вкоравили и ако да не беше ме изпреварил находчивият мой колега от Водносиловия път, бих ги сравнил с коравината на… стоманата.

Попитах земляка Ангелов защо не оправят тая дреболия.

— Ама че „дреболия“ — сепна се той като ужилен и една удивителна без точка се яви по средата на високото му чело. — Пет години заварчиците на Водносиловия път учиха тая „дреболия“ и още не са я хубаво научили!